Shoot for livin'

Държавно Giallo

Surfacing

Earth is а limit...take off the wires

Ани Лайбовиц
(или както американците държат да го произнасят- Лийбъвитц:) e едно от големите имена във фотографията. Утвърдила обектива си през 70те с култовите си снимки за списание Rolling Stone, крехката блондинка се оказва фотоколос през следващите деситилетия с емблематични портрети на почти всички големи звезди, за които можете да се сетите- от Джон и Йоко до кралица Елизабет II, Пати Смит и Майли Факин Сайръс. Работа мечта, наносекунда от която запечатва колегата й John Loengard на снимката по-горе.

И докато някои с десетилетия насочват обектива, наричайки удоволствието "работа" на други тепърва им предстои да изберат посоката. Не че е особено лесно, доста си е объркващо даже. Takes you out of your comfort zone. Захранва с кофти батерията си поведение, с което не се гордееш докато всъщност просто се питаш, а сега какви ще ги вършиш и ще си заслужава ли някой да ти снима стъпките върху сградата на Крайслер? Е, поне си спокоен, че никога не те е било страх от високо.

this isn't me I'm not mechanical...

Този пост е зaкъснял с около десетилетие и май му е крайно време да излезе на бял свят. Глем-епопеята на Брайън Уорнър за механичните животни е може би най-важният албум, минавал някога през слушалките ми. For a hundred million reasons: за музиката, за бялата сома, за отчуждението и бездарната комуникация, която хората си мислят, че осъществяват един с друг, за Хъксли и непрекрасният му нов свят, за абсурдния начин, по който би изглеждал живота ни, ако си направим труда да го погледнем отстрани, непредубедени от човешките ни рамки и правила. За user-friendly лекотата,с която се придвижваме напред.

Със сигурност безкрайно много албуми го превъзхождат в музикално и тематично отношение, но уникалната комбинация от привидно лека глем магия и темите, които Mechanical Animals разглежда са в музикална симбиоза, която никога не би могла да ме остави безучастна. Няма друг албум, който да действа безапелационно позитивно на настроението ми. "Хапче сома си глътни, всяка грижа забрави".

Анти-утопията на Хъксли и тежкото визуално и тематично влияние на Velvet Goldmine се съчетават малко отвъд времето. Нито тук, нито сега, но като че ли винаги актуални. В "Прекрасният нов свят" Хъксли правилно отсъжда, че свят само от алфи не може да съществува: групата с най-висок интелект в биологично селектираната класова сегрегация не могат да оцелеят без мнозинството от бети, гами, делти, въпреки превъзходството си. Бунтът в Mechanical animals e за една анти-анти-утопия: интересно е не да си Алфа, а Омега: саморазрушението, края, обратната страна на това, което се счита за красиво и съвършено. И все пак анти-красотата също си има своята естетика: безполовата фигура на протагониста е покрита с глем разкош, без драма и мрак, без разложението на стария имидж.

We are drained of our colors, но извън текста на песента те са всичко, което виждаме. Всичко се естетизира, било то по изкривен, огледално-противоположен начин. Смъртта на JFK в невероятно силния клип към гигантската Coma White e предадена по безкръвен (в най-визуално издържания смисъл на думата) начин- преход към темата за начина, по който медиите (пре)експонират, експлоатират и се нуждаят от смъртта като източник на сензация. Тема, която след трагедията в Колумбайн белязва дълбоко както името, така и творчеството на Менсън. Като ръчна граната, която така и не спря да експлоадира...


до последното му влизане в студито...

Come out, come out wherever you are!

Скъпи, съдегенерати! "Милк" е филм, който просто не трябва да изпускате. Поредната порция уникален човешки материал проследен през киноокото на Гюс Ван Сант, оставаща за дълго след финалните надписи!

Гюс не е от онези, лесните за определяне кино-момчета. С Even cowgirls get the blues и твърде надценения Good Will Hunting човек с право може да има известни съмнения доколко си заслужава да оцени ван Сант. Но при наличието на 4 филма, които са белязали кинопаметта ми доживот с ексцентричните си, безумно интересни и често твърде симпатични истории и герои...ами няма как да не вдигна палци горе! Мy own private idaho, To die for, Elephant, Milk просто остават задълго както обективно като филми, така и с подбора на безумно любим актъорски състав в лицето на Хоакин и Ривър Финикс, Удо Киер, Шон Пен, etc, etc.

Сюжетът в Милк е свързан с реалната история на Харви Милк- обикновен човек от другата страна на сексуалността, който успява да мобилизира масите от свои съмишленици по сексуална ориентация и да се превърне в емблематичен лидер на движението за гей права през 70те. Той става и първият открит хомосексуалист избран на обществена длъжност в щатите. Всичко това се случва в Сан Франциско и поради това не мога да не отпратя един Brokeback поздрав към двама души,които...well, you know who you are :) Иначе интересен е фактът, че в заснемането на филма участват с малки роли много от реалните личности, за които става дума в него, a Castro Camera e на точната си историческа локация: магазинчето, което през 2008 се намира там е преобразено със съгласието на собственика във вида си при Милк от 70те и след края на снимките отново придобива съвременния си облик.

Колкото до филма: gay pride дъгата, която се спуска цветно над него е с неповторимо истински и естествен заряд. Много вдъхновен и много вдъхновяващ, подходът на ван Сант към събитията омагъосва с брилянтна структура, невероятни актъори и истински забавен...така де, gay humor, ако позволите каламбура. Дори да не беше известна връзката Шон Пен- оскар- главна мъжка роля, едва ли някой се е съмнявал, че един от най-смазващо добрите екранни хамелеони ще бъде нещо по-малко от блестящ. Единственият дразнител е преиграната "госпожа" Милк на Диего Луна, но за сметка на това две много приятни изненади отнасят заслужени адмирации. Емил Хърш ми напомни колко яко беше подходил ван Сант към гей тематиката в My own private Idaho и нямаше как да не прочета с усмивка няколко часа по-късно, че в ранните фази на проекта за Милк(още през 90те) за ролята му е предвиждан любимия Ривър Финикс- главен виновник за магията в Мy own...

НО! Безапелационно голямата изненада за мен беше Джеймс Франко в ролята на Скоти Смит. След години плюене по негов адрес и сладникавото му излъчване в тийн филми мога със срам да си върна думите назад (няма да ям никави обувки в стил Вернер Херцог обаче!) и да призная, че е не само качествен актъор, но и безумно красив мъж...Ама така с къдравата седемдесетарска коса, никви захаросани работи, моля, достатъчно ме е срам от поведението ми в кино-салона. Та така, Карло Любек, детронираха те...

Burning flag

Multiply your death
Divide by sex
Add up the violence and
What do you get?
We are all just stars and were waiting
We are all just scarred and were hating
We are all just stars on your burning flag

Open letter to NY

Рутината убива. Монотонността е вързана около шията примка, която повечето хора оставят да си свърши работата докрай: ohne Lust, ohne Bewegung. Голямата месомелачка те завърта и преди да се усетиш минутите се превръщат в седмици, а часовете в години. В крайна сметка си подарил на навика прекалено много от времето, което тайно си копнял да посветиш на толкова много други неща.

Рутината убива. Спреш ли да търсиш, да шариш с поглед по картата, да правиш от сивия ден нова бяла дъска е време да си вървиш. Има толкова много неща, които искаш да видиш и толкова много, които искат да бъдат видяни. А стените задушават и телта уморява, стягат ти гръдния кош и не можеш да дишаш. Дробовете не допускат въздух, а само едничката незаглушима мисъл: куфарът трябва пак да се стегне.

Не че обичам да си тръгвам без време. Просто така се получава винаги. Но понякога като че ли ми се поостава за малко. Или повече. Никога не можем да знаем. Думата "завинаги" е лицемерие. Не към Другия, а към теб самия. Завинаги ме плаши до смърт, защото има прекалено много моменти в него, прекалено много заплашителен потенциал за монотонност. Никога не се знае, какво е приготвил животът за Бенджамин Бътън, пък какво остава за истинските хора, при които няма начало и край поставени от филмова лента.

И аз не знам, не съм ясновидец, не е и нужно- времето, в което се живее е сега и всичко друго е граматична абстракция. Сегашното "сега" обаче е най-хубавото "сега", засега.

Every bloody second of it :)