6 comments
  1. няма нищо по-красиво и истинско от играта и малко неща са го казвали по толкова оригинален и въздействащ начин.

    go play

    ReplyDelete
  2. i come play, г-н сираков :)

    ReplyDelete
  3. Очарователно казано!
    Да задминеш себе си! По пътя към все по- зрялото си, по- висшето, по- можещо Аз. Колко всъщност може човек? За какви неща се спира и , най- вече, защо? Защото не е истински играч. Не се осмелява на ИСТИНСКА тръпка... жалко.
    Аз също понякога не се осмелявам в началото, но осмеля ли се... никога не съм губила, защото всичко е опит! Но не всякога съм готова за него. А е толкова лесно впрочем :)

    ReplyDelete
  4. Изразява точно моите мисли, изказани от друг. Супер си!

    ReplyDelete
  5. На мен пък ми носи удоволствие, когато променя играта или може би правилата, тогава се вижда кой какъв е. Правила всъщност няма. Освен може би това "при срещата на двама човека, ако има взаимодействие се осъществява и трансформация в двамата" (по памет)
    Готин ти е текста.

    ReplyDelete
  6. хе, че това си е най-голямото удоволствие- да промениш самата игра, не само хода й. Това, за което говоря е,че за да видиш наистина "кой какъв е" и колко силни играчи сте в нея, това трябва да стане в рамките на играта...Най-основното правило за наличието на игра са не играчите, а правилата

    Иначе всеки заплашен със шах мат може да каже: аз решавам царят да може да прескача 20 квадратчета на един ход...Така никога няма да има нито губещи, нито реални победители. Защото всеки от играчите ще иска да промени играта в своя полза и в крайна сметка 10 човека ще играят в 10 игри.
    А истинското мерило и за 10тимата са как ще се справят в 1та игра...

    ReplyDelete

Post a Comment