Теория на игрите

Би ли се доверил на някого в тази игра?

Изкушаващо е да кажеш, че да: трябва да има такъв човек, на който да можеш 100%  да се довериш. Истината е, че аз не бих се доверила дори на себе си ако държа този стик. Не заради trust issues, а заради вярност към истината: искреното ми желание да опазя няма да има нищо общо с уменията, случайността и евентуалния повей на вятъра...

Всичко е риск. Бъдещ удар към печелившата дупка в далечината. Ако не се довериш може да изгубиш, защото въпреки блъфа през цялото време протегнатата към теб ръка е държала онзи кент флош роял, който може да помете всеки дълг...Или да спечелиш, защото си направил правилният избор да се откажеш, независимо от обещаващият изглед за нещата? Може ли да имаш стратегия за ситуация, върху която нямаш контрол и от какво значение е цифровият израз с отрицателен знак, когато става дума за живота ти, а не за статистика?

Истината е в момента на замахването, в хазарта, който се случва с мозъчните ти клетки при сблъсъка с безбройните възможности за изход от играта. Тръпката е не да  си измислиш правила, които ти изнасят или нарушиш старите, а скован от безиходицата им да изиграеш  ходовете си по блестящ начин. Също така не трябва да се забравя, че играчите, които настояват да играят игри, които очевидно са загубили са up for nothing more than perpetual defeat. Големите игри започват със спечелването си на едно ниво, за да продължат на следващото. Големите играчи казват, че никога не можеш да разбереш колко си добър и докъде можеш да стигнеш, ако не задминеш малко себе си. Ако не рискуваш всичко заради онази живителна дозичка епинефрин, в която е удоволствието от играта.

6 comments:

Anonymous said...

няма нищо по-красиво и истинско от играта и малко неща са го казвали по толкова оригинален и въздействащ начин.

go play

inni4ka said...

i come play, г-н сираков :)

Omnia said...

Очарователно казано!
Да задминеш себе си! По пътя към все по- зрялото си, по- висшето, по- можещо Аз. Колко всъщност може човек? За какви неща се спира и , най- вече, защо? Защото не е истински играч. Не се осмелява на ИСТИНСКА тръпка... жалко.
Аз също понякога не се осмелявам в началото, но осмеля ли се... никога не съм губила, защото всичко е опит! Но не всякога съм готова за него. А е толкова лесно впрочем :)

Anonymous said...

Изразява точно моите мисли, изказани от друг. Супер си!

Георги said...

На мен пък ми носи удоволствие, когато променя играта или може би правилата, тогава се вижда кой какъв е. Правила всъщност няма. Освен може би това "при срещата на двама човека, ако има взаимодействие се осъществява и трансформация в двамата" (по памет)
Готин ти е текста.

inni4ka said...

хе, че това си е най-голямото удоволствие- да промениш самата игра, не само хода й. Това, за което говоря е,че за да видиш наистина "кой какъв е" и колко силни играчи сте в нея, това трябва да стане в рамките на играта...Най-основното правило за наличието на игра са не играчите, а правилата

Иначе всеки заплашен със шах мат може да каже: аз решавам царят да може да прескача 20 квадратчета на един ход...Така никога няма да има нито губещи, нито реални победители. Защото всеки от играчите ще иска да промени играта в своя полза и в крайна сметка 10 човека ще играят в 10 игри.
А истинското мерило и за 10тимата са как ще се справят в 1та игра...

Read me in your language