Smells like no spirit

Stardust flavoured fragments

2012-01-23T11:10:00.002+02:00

Будилникът разрязва на две невъзможно красивата топография в съня ми и ме връща обратно в реалността. Знам че няма нужда да скачам забързано от леглото. Защото това е нашето малко островче извън времето и пространството преди началото на всеки работен ден. 60тина минути, които си избрал да съкратиш от нощта си, за да може да прогониш с устни съня от лицето ми. Оr chase Morpheus away with the warmth of your palms.

...
А преди това съм сънувала. Безбройни места. Преплетени истории. Гледки, притеглящи като магнит обектива към себе си. Светът- и насън, и наяве отново е хубав. Широк. С хоризонт, обагрен във всички цветове на очакването. За нещо все по-хубаво. Бях забравила, че такъв съществува.
...
Бях напуснала собствения си красив облак, за да спра, насилена от нови за мен "истини", да съм себе си. Да съм мечтател. И да се потопя в една немоя, студена действителност. В колкото по-далечни на светогледа и принципите ти неща ти се налага да се убедиш, толкова повече щастието ти стагнира.

И трябва време да се осъзнаеш. Да се отърсиш от погрешните истини, в които обстоятелствата са те превъзпитали. И да намериш някой, който да ти докаже, че всичко достойно, дълбоко и всеотдайно, което си търсил и в което истински вярваш - действително съществува. Болката на нараненото его заслепява. И чак като отмине разбираш, че заслужаваш толкова повече. А "загубите" са просто уроци, благодарение на които можем да оценим много по-хубавите неща, които няколко глави по-късно, историята на живота ни подарява.
...

Стоя насред улицата, a непознати хора се провикват с усмивка към мен. "Честит рожден ден!". Празник нямам. Повод- никакъв. Но държа в ръцете си цялата предстояща пролет, която току що си ми дал. Букет от жълти, червени и бели маргарити в пъстра фуния стигаща от раменете до върха на пръстите ми. Поводът е петък. Поводът е всеки ден.

Просто защото сме двамата :)

Turn the page

2012-01-16T15:32:00.003+02:00

Колаж: inni4ka ©

So come on, dear reader, turn the page...

Така ни подканва екранният Маркиз дьо Сад подозрително приличащ на Джефри Ръш в Перото. Така се чувстваме и всички ние, когато прехапем от любопитство устни, грабнати от онова блаженно смътно желание да се докоснем. До всяка дума. И да погълнем. Всяко всяко изречение, всяка глътка въздух и фрагмент от история затворени между двете корици.

Предизвикателството е по идея на един известен богохулник. Аз го предавам нататък към Крис, защото се съмнявам човек, който пише така да не подбира само най-доброто от рафта; към Томи, защото вечно има някакъв спор и несъгласие като говорим, а това е винаги интересно. И към Коцето, Валка и Zee, които знам че редовно наминават, но по- рядко пишат..

Та така: понеже не всичко си струва да бъде споменато, ето 10те книги оставили най-силен отпечатък върху мен през изминалата година.

Nick Hornby. A long way down

Започвам списъка с Ник Хорнби, защото историята му започва на връх Нова година. Четирима души. Четири различни причини. И най-високата сграда в Лондон. Това, което ги свързва е, че всички...искат да скочат от нея.

(Мело)Драмата обаче свършва дотук. Защото каквото и да се случи в живота, малко са проблемите, на които си заслужава да обръщаме чак такова внимание. А с чувство за хумор и (само)ирония от всяка ситуация може да се намери по-добър изход. В случая на безкрайно остроумния Хорнби : много смешен и абсурдно забавен изход.

МАЛКО НЕ-ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА

Tim Harford. The Undercover Economist.
За тази книжка, която два пъти за една година мина през ръцете ми вече писах подробно. Но тъй като тя запали една тихичка мания по стила на Тим и зароди една бъдеща идея за дипломна работа- няма как да не влезе в списъка с най-запомнящи се заглавия.

А Legal Framework for bioethics

Малко смесвам развлекателното четене с целенасочената работа. Но като се има предвид колко месеци това беше основното ми четиво, няма как да не включа и този сборник със статии, който поизпъкна сред купчините друга литература по темата. Ако проблемите на биоетиката ви вълнуват в по-приложните им аспекти и сте любопитни за правната рамка, която се опитва да се адаптира към нововъзникващите дилеми в тази област- можете да прочетете част от книгата дори онлайн ето тук.

МАЛКО КЛАСИКА

D.H.Lawrence. Sons and Lovers

Лоурънс в оригинал е истинско удоволствие. Думите му сами по-себе си те увличат, а острата и безцеремонна дисекция на чувства и подбуди допълва десетократно ефекта им. Страница след страница се чувстваш жаден за още и още от историята и смазан под тежестта на истините, които виждаш черно на бяло за човешките съдби и природа.

Еrnest Hemingway. A Farewell to arms.

Докато за Лоурънс четенето в оригинал е приятна опция, при Хемингуей направо ми се струва осквернително да има посредник между теб и думите му. Всяка сричка е на мястото си. И нито фонема повече. Суров. Истински. Без излишни евтини трикове, с които да украсява словото.

Up to the fucking point. Малко неща въздействат така както прозата му. Една безкрайно мъжка, рационална и хващаща за гърлото проза, в която less is truly, exceptionally, terribly more.

Christopher Marlowe. The Jew of Malta

Малтийският евреин Барабас ще стане герой на всички от вас, които като господин Бла, обичат да посочват безкрайното лицемерие на благоверните християни и да гледат реалистично на користните политически подбуди, облечени в добри, богоугодни намерения. Встъпителните слова са вдъхновени от Макиавели, а мотото е чисто и просто: Some Jews are wicked, as all Christians are...

MАЛКО ВЪЗДЕЙСТВАЩИ ЖЕНСКИ ДУМИ

Margaret Fuller. These sad but glorious days

Маргарет Фулър е от онези впечатляващи жени, които вместо като връстничките си да се вълнуват предимно от това как да бродират чеиза си за сватбата са предпочитали да са заобиколени от мъже...за да говорят с тях. Да споделят мислите, идеите и интересите си. В случая: премахването на робството, трансцендентализма и революцията в Италия. Фулър е лична приятелка на Емерсън, познава се с По и като журналист интервюира Жорж Санд, Мацини и други големи личности от своята епоха.

Хрониката на престоя й в Европа е вълнуваща история от първа ръка за ежедневието, изкуството, културата и политическите пожари на Стария Континент през 19в. Наред със съпруга си тя подкрепя идеята за република и обединение на Италия.

Aphra Behn. Oroonoko

Ако Фулър е вълнуваща представителка на нежния пол за времето си, то Афра Бен е истински революционер. Кървавата история на африканския владетел Ороноко е не просто обагрена с насилие и теми табу дори за съвременния читател. Тя е така пропита от психоанализа, вина и Todestrieb, че Фройд може само да се надява да създаде такова нещо, ако беше живял през ...внимание... 1688 година.

Смела история и брутален "Маsters of horror" край, написани от жена, живяла векове преди някой да се сети да говори за еманципация. А в днешни дни си имаме любовни терзания и наричаме "писателка" Стефани Майер...

МАЛКО ТЕОРИЯ НА ВОЕННИТЕ ИГРИ

Sun Tsu. The art of war

Преди време си я бях дръпнала на ebook, когато търсех Владетеля. Двете някак си наистина се допълват. Ценни уроци за по-умните ходове и азиатска пестеливост. Извън калта на окопите, войната май наистина е изкуство.

И МАЛКО НИЩО-ОБЩО-С-НИКОЙ-ДРУГ

Клаус Кински. Нуждая се от любов.

Eдна книга, която технически завърших тази година, но търсих трескаво, жадно и нетърпеливо и прочетох в по-голямата й част още през 2011.

Малко неща са ме оставяли с толкова противоречиви чувства. Също така малко хора са ме карали да се замислям дали изобщо мога да ги понасям или съм хипнотизирана от чара и гения им като от някаква необяснима магия.

Както внаги съм знаела - Кински е ужасен. Непоносим. Женкар. Кръшкач. Вулгарен. Грандоман. И дори, когато те е възмутил до степен вече да ти прилошава само от вида на буквите, изписващи думите му, има нещо, което пак те тегли като кука към експлозивния му, неиздържаем нрав.

Преди го бях виждала само на екран и през чуждите очи. Гледайки през неговите очи до голяма степен се разочаровах. Но и до голяма степен се убедих колко вълнуващи искрици гении проблясват между пристъпите му на ярост и гонзо порнографската стойност на някои от спомените му. Кински е Мъж, който мрази до бяс всичко. И обича до полуда своя малък син с всяка частичка вибриращ от непредсказуемост живот. в него.

Män som hatar kvinnor

2012-01-10T18:49:00.001+02:00

Какво става когато Дейвид Финчър реши да заснеме екранизация по придобил култова слава роман? Мда. Най-риторичният въпрос на света. За кой ли пореден път...

В случай че нямате нищо против (само)разрухата, насилието и някои не особено удобни на обществото теми ви предлагам да не си губите времето повече и да се насочите към касата на най-близкото до вас кино. Парола: "Мъжете, които мразят жените".

Подгответе се още с началните надписи да запалите фитила на pleasure circuit-a в мозъка си. С катран, адреналин и учестен сърдечен ритъм. Защото красотата приключва дотук и следва не по-малко вълнуващо, но далеч не особено лицеприятно пътуване по следите на жестоки злоупотреби с човешкия живот и още незасъхнали от кръвта ножове.

Ако това не ви стига, просто отидете защото:

Трент Резнър скоро ще има втори Оскар
убийствата преди 40 години могат да извадят точно толкова трупове от килера ви, колкото може да понесе стомаха на Ханибал Лектър
Даниъл Крейг нарочно е излязал от форма, защото писателите не изглеждат като агент 00-знаете кой
Руни Мара е притеснително секси въпреки упоритото й старание да бъде дъщерята, която Мерилин Менсън сам е родил и захвърлил в контейнера срещу най-близката морга
Швеция е една прекрасна страна...в която едва ли някога ще стъпите без кошмарен flashback след този филм
Гласът на Kaрън О е по-съблазнително имигрантски дори от този на Робърт Плант, а Led Zeppelin са шибана поезия

On we sweep with, with threshing oar

Our only goal will be the western shore

S-so now you better stop and rebuild all your ruins

for peace and trust can winthe day despite of all you're losin'

А сега: Трент Резнър, Атикъс Рос, и мис. Карън. Ооооооо. В най-добрия кавър, който скоро сте чували:

Whatever Midnight Works

2012-01-04T10:27:00.004+02:00

Уди Алън не е просто режисьор. Той е запазена кино-марка, която (почти) винаги има какво да предложи на старите си почитатели и да потърси нещо различно и свeжо, за да привлече нови. От eмблематичния му голям пробив "Вземи парите и бягай"(1969) през редица ню-йоркски фарсове и иронично хапливи погледи върху религията, човешките взаимоотношения и още нещо.

Така де: мъж с два брака и продължителна връзка с невероятната Мия Фароу, който накрая се жени за осиновената й дъщеря -корейка, знае това-онова за семейния хаос. Разбира се, някои от най-добрите му филми като "Сладък и гаден" излизат напълно от този стереотип, а през последните години видяхме още няколко страхотни, макар и нетипични за етикета "Алън" заглавия. Може би благодарение на новата муза - прекрасната Скарлет Йохансон: ту с Джонатан Рийз Майърс, ту с Хавиер Бардем (или Пенелопе Крус) между краката си...

Онзи ден обаче- във вихъра на празничното опиянение най-накрая стигнах и до последния филмов treat на остроумната кино-легенда. Midnight in Paris е приказен във всички възможни смисли на думата. А за откровените литературни гийкове и любители на изкуството е one step short of orgasm!

Как ви се струва идеята да се отървете от плътния слой банално ежедневие, в което тъне съвремието ни и да отидете на парти с един от най-неуморните домакини на безпаметни пиянски запивания до сутринта: Г-н Франсис Скот Фицджералд?

Или да прекарвате дните си в парижките кафенета, където не се обсъждат дрехите на минувачите и евтини клюки за другите, а новата идея за снимка на г-н Ман Рей и живописните и филмови визии на приятелите му Луис и Салвадор....

А искате ли да погледате как сексапилна танцьорка поклаща бедра в първичен ритъм? Но не за смачканите ви банкноти, а за да влезе в историята с името Жозефин Бекер...И най-вече: искате ли да замените вечно недоволната от вас и досадна приятелка с магичната муза на някои от най-великите мъже на изминалото столетие? В ролята- пленителната Марион Котияр, завладяваща фантазиите на Самия. Огромен. Ненадминат в краткостта и безпощадността на изказа си Хемингуей?

Ако тези неща ви се струват безинтересно въргаляне в миналото - този филм едва ли ще ви допадне. Както на иначе така чаровната Рейчъл МакАдамс не допадат бръщолевенията, т.е мечтите на годеника й. Тя играе типичната американка: практична, материално ориентирана и абсолютно неебателна по отношение на романтичните търсения на миналото и на нещата отвъд неангажиращите вечери и скъпите мебели. В ролята на годеника й писател влиза Оуен Уилсън, който показва че има доста потенциал отвъд небрежните комедийни роли, в които обикновено се подвизава. И с неочакван талант и чар демонстрира идеалната комбинация от класическото калифорнийско момче и замечтания млад бохем, който Париж може да съблазни само както той сам си знае.

С комедийна и не толкова мило осмиваща цел Алън не пропуска покрай почитта към големите имена в литературата и изкуството да вмъкне и хаплив коментар към псевдо-поклонниците на знанието. Или онези които обичат да говорят без да знаят какво казват и които омагьосват само лаиците, които нямат идея за какво им се говори. А през това време всеки човек, който има представа за какво става дума се пляска по челото и си остава с този facepalm до края на уверения разказ как Моне е представител на ...абстрактния експресионизъм и работи по един от вариантите на езерото с лилиите в продължение на ...2 години ...(Triple-facepalm-headshot-bitch, please!). За всеки, който може да долови невероятните глупости, които съперникът на Уилсън говори- смехът е гарантиран.

В крайна сметка (внимание: spoilers ahead!) всичко се подрежда и мечтателят зарязва материалното момиче, за да следва мечтите си. Но не с музата на Пикасо, защото реалността и сегашния момент е всичко, което имаме, колкото и вълнуващо да е миналото. А с една усмихната малка продавачка на плочи. Която е достатъчно свободна да върви под дъжда.

Както Алън каза и в една от последните си безкрайно сполучливи абсурдни комедии: Whatever works! Любовта не може да е със статус It's complicated. Тя е това, което те кара да се чувстваш (още по-)щастлив, докато си стопроцентово себе си. Whichever age that would be..

Riconoscente

2011-12-23T15:37:00.000+02:00

Снимка: Любим спомен от любим ден

Миналата година по това време освен сняг валяха и други студени неща. Значително по-малко красиви и определено не от онези, на които се радваш като дете. Не знам каква черна дупка се беше отворила тогава, но един куп приятели прекараха празниците аварийно - в канафката до пътя, по който трябваше да вървят. И като бонус се убедих, че понякога дори да инсталирам неонов надпис "Friend zone. You are here" не винаги е достатъчно да си осигури човек малко спокойствие от латиносериали. С две думи: "Най-доброто тепърва предстои" ми повтаряха всички. А на мен ми звучеше като диагноза за terminal disease ухилено поднесена от саркастичния Хаус...

Както се оказа обаче...Impossible really is nothing. И затова не искам просто да сглобя някаква разказвателна сбирка от спомени. А дълбоко. Искрено. И щастливо да благодаря! Защото дори най-оптимистичните късчета от останала надежда в мен, не са се надявали на годината, която последва след това.

Благодаря за началото. Защото след всеки край нещо започва. А годината започна с двама прекрасни приятели, които задраскаха сълзите ми с диагоналите от лилавия маркер на wizzair по картата. Апенинска сесия, шведски сайдер, унгарски палачинки, датска бира. Един месец на бохемски глад и част от стипендията ми- инвестирана в 10 дни смях, импровизация и безумни приключения, които още държат щастливи трапчинки по края на устата ми.

Благодаря за сиамската ми близначка, с която едно малко недоразумение ни събра и направи неразделни в безкрайно количество щуротии.

Благодаря за лекциите под кадифените завеси на Чинема Италия - такива за каквито само съм си мечтала като малка докато разлиствах любимите книги.

Благодаря за невероятната случайност втора поредна година да празнувам рождения си ден в града, чийто гълъби, пиаци, канали и потайни улички, ме вдъхновяват нарочно да се загубя. И така всеки път намирам още от себе си. La serenissima!

Благодаря за денонощния смях и удоволствието да далиш апартамента си с пълни с живот млади хора. И от време на време да се чудиш дали законово не е редно да му викате хостел...

Благодаря за сладоледените закуски в неделен февруари.

Благодаря за Библиотеката и за удоволствието да си geek на място, което само го поощрява. И за прекрасната Бенедета, която не само ме вдъхнови да последвам малко стъпките й, но и реши, че увлечението по етика си заслужава да получи писмена форма и билет за 5 дни белгийска храна за ума.

Благодаря за музиката, че я имаше почти всяка вечер във всевъзможни ъндърграунд местни варианти и от време на време под формата на истинска реге експлозия.

Благодаря на Самуеле за подбора на филми, за които иначе едва ли би имало откъде да чуем, за Б-киното и традицията киномански да се събираме в понеделник от 8.

Благодаря за прекрасната крайна умора след футбола всяка сряда- един от най-чаканите моменти в седмицата. Задължително отбелязан с контузия и приток на кръв (понякога от коляното) и адреналин.

Благодаря на приятелите, готови да си хванат куфарите си, за да са с теб, защото имаш нужда от рамо. И междувременно се озовавате на индийска...католическа меса и се барикадирате на пода на някаква банка от проливния пролетен дъжд.

Благодаря за лятото.

Благодаря за вдъхновението да видя старите неща с нови очи.

Благодаря за слънцето и вълните. За доброволческата работа и възможността да си говорим преди закуска с Чино Морено. Благодаря за морето, което беше красива прощална пауза във времето и пространството. Една паралелна реалност въпреки горчивите зимни спомени.

Благодаря, че животът с неговите абсурди сложи по-хубава точка в поредната глава от пътеписа ми, затворена пред ескалатора срещу надпис Departures.

Но най-вече: благодаря за последните месеци.

Благодаря за зловещите дървета. Татуирани и наяве.

Благодаря за колелото, което вече е почти органична част от мен и ме прави безкрайно щастлива.

Благодаря за цветята, които са първото, което виждам от стаята щом се събудя.

Благодаря за усмивките, които виждам и ме карат да се усмихвам още по-силно.

Благодаря за хората, които се появяват изведнъж и ти обръщат плановете с главата надолу.

Благодаря за вторите шансове и търпението че се уча как да продължа и забравя. Дори да ми коства някоя тъпанарска издънка.

Благодаря за будилника ти навит за по-рано, за да прекараме повече от сутринта заедно.

Благодаря за това неповторимо усещане за спокойствие. И за вярата,че хубавите неща винаги ще ги има.

Благодаря за всичко!
Защото беше година пълна с неща, които не искам никога да забравя.

Ahead

2011-12-19T12:03:00.000+02:00

Колелото се завърта.

В момента, в който минеш по старите улици мислейки за топлината, в която са стиснати пръстите ти вместо за студа на спомените. Когато екранните целувки предизвикат у теб усмивка, разтеглена в очакване, а не кисело "да бе да, как ли пък не". Когато започнеш да осъзнаваш, че грешките само посочват по-ясно кое е правил(н)ото. И разбереш че отрицателните неща си остават за тези, които ги мислят на другите. A хубавите - в спомените на тези, които наистина ги карат да се случат и изживяват..

Тогава знаеш, че няма защо да се страхуваш.

Защото след всеки лош момент, който си имал са последвали шепа далеч по-красиви. След всяка мечта, която е умирала вкочанена под угаснала клечка кибрит, са се изпълнили няколко, до които дори не си подозирал, че ще докоснеш на живо. И всяко голямо разочарование е било просто необходима колизия вместо обикновен знак за обратен завой.

Важното е да си намериш правилната пътека. Да ставаш след всяка пречка по нея. И да вярваш в нещата отвъд адреналина.

wherever you ride, whatever your lane,
this road called life must be a beautiful thing

Wassup, Santa?

2011-12-15T13:25:00.001+02:00

Хей, Белобради старецо. Пусни за малко Снежанка, че имам някои идеи за Коледа.

Много искам да я празнувам с крака заровени в пясъка някой път. Ще ми е минус 100% коледно, но абсурдът на ситуацията ще си заслужава. Наистина ли ни трябват нещата рисувани по празнични картички? Коледа не е ли да направиш най-вече нещо хубаво, за хубавите хора в живота си? Или просто сме програмирани да свързваме елха+гирлянди+светлини с определени празнични чувства. "Kоледа не е Коледа без сняг/зелеви сърми/подаръци/сладки/напиване на офисното парти и т.н (insert preference here).

Aз искам хардкор за Коледа. Не вместо или въпреки, а наред с Франк, Дийн и Ела. Защото докато те носят топлината на емоцията и мечтата със себе си, онези момчета с грубите гласове носят енергията и не винаги красивата ударна сила на истината. Че не всичко е както си го мечтаем сутрин, притиснати до възглавницата. Но просто така стоят нещата.

Der Herrgott gibt, der Herrgott nimmt.

Искам Glühwein. Tопло. Остро. Сладко. И смесено със студения въздух навън. Искам още затворени в целувки моменти. Но не от онези напудрените. Прекалено големите неща и думи често ми звучат ошлайфани от прекалено много използване. И губят своята стойност в момента, в който по-първични покани полетят недвусмислено в друга посока. Искам просто да хвана ръката на някого и да знам че тя не е посегнала ден по-рано да повика, потърси, подкани. Чуждо нечие тяло.

Искам споделено щастие за Коледа.
И никога да не си спомням предишната.

Под прикритие

2011-12-07T19:47:00.001+02:00

Този януари се засмях почти на глас, когато отпивайки от капучиното си погледнах към книгата, която държах:

Ако приличате поне малко на мен вие всъщност не сте си купили тази книга. Вместо това, сте я занесли в кафенето на книжарницата и дори в момента, докато удобно настанени отпивате капучино, размишлявате дали си струва да си похарчите парите.

Говори Тим Харфорд. Икономист под прикритие. А отговорът на въпроса дали си заслужава парите беше "Да!" и тогава, и сега когато с радост открих, че тази чудесна книга вече е издадена и на български от издателство Изток-Запад.

Ако икономиката ви е далечна и непонятна материя - задължително продължете да четете. Защото Тим е от онези свежи мозъци, които умеят да виждат и обясняват на другите икономиката отвъд цифрите и екселските таблици. Тази, която се е скрила така добре между пътуването до офиса и първото кафе сутрин, че е нужно някой да ни даде правилните инструменти, с които да я разпознаем, разберем и проучим.

"Животът е много повече от това, което може да бъде измерено от счетоводителите". Затова Харфорд не дава готови формули. А нещо много по-интересно- логическа пътна карта, която да следваме. И множество улики под формата на добре обяснени примери: защо и как цените отразяват стойността на даден продукт или услуга. Как данъците изкривяват тези сигнали, и каква е причината Китай от пълен икономически провал през средата на ХХвек да се превърне в една от най-бързо развиващите се икономики в света. Всичко това е гарнирано с много препратки към класиците на икономическата теория, тънък хумор и приятен детективски стил.

Икономистът проследява някои популярни, но погрешни изводи и ни показва, че понякога дори хората да знаят правилните факти, не винаги изводите им за тях отговарят на истината. Защото понякога очевидните отговори са много далече от сложните и не толкова видими процеси, които оказват влияние върху дадено нещо. И за да мислим като икономисти е нужно да се вгледаме отвъд цифрите: в моделите на поведение, в "скритите" фактори, на които често не обръщаме внимание, и най-вече в тънката, понякога почти незабележима причинно-следствена връзка между нещата, които ни заобикалят.

Наистина ли околната среда страда от икономическите механизми, стоящи зад глобализацията? Тежките условия на труд във фабриките на Nike в развиващите се страни доказват ли що за експлоататор е компанията? Защо Велкобритания спечели от търговете за радио-честотния спектър и кои компании загубиха? Защо Камерун тъне в дълбока бедност, за разлика от Китай, с който са имали сходни показатели през 50те?

За интелигентен отговор на всички тези въпроси: вземете лупата си от най-близкия щанд на Панаира на книгата. Няма да съжалявате.

some thoughts left from the right side

2011-12-02T16:53:00.001+02:00

Днес покрай един приятел попаднах на тази изключително приятна рекламна кампания на Mercedes-Benz, прочутото отроче на немския гигант Deimler AG. Изпълнението говори само за себе си, идеята също ви е позната. Но това не пречи да грабнат моментално вниманието по особено ангажиращ начин. What would you have left if you insist to be always right? And would it be right if nothing's left? :))

Баланс, баланс, баланс.

Треперещи rightfully пръсти. И малко по-стабилни инженерни основи в ляво.

Свинщина

2011-11-27T15:45:00.001+02:00

Sometimes you fuck up. Big time.

Понякога нещо, което уж си преодолял се завръща като бумеранг и ти отсича главата. Понякога нещо така се скъсва от това, което човек, в който си вярвал ти е причинил, че заздравяването е като разходка с кънки по тънък лист лед. Най-малката незабележима с просто око пукнатина може да разцепи истинска пропаст.

And when the time is right...сам падаш в нея. Събуждаш се и разбираш че за няколко безкрайни часа си бил всичко, което мразиш. Казал си всичко, което не мислиш сега, тук и за този човек. Но никой не е длъжен да ти влезе в положението. Да ти разлисти дневниците от мисли и календарите. Да провери къде са се скъсали шевовете. Нито да види през твоите очи човека и ситуацията, на които всъщност все още говориш. Да разбере отровата, която алкохолът е активирал и умножил до (минус)безкрайност.

Никой не е . Защото отвън нещата изглеждат достатъчно ясни. И колкото и искрено да желаеш да върнеш времето назад. Да си замълчал. Да си изчакал спокойната и ясна мисъл след смъртта на афекта и промилите...За някои неща е твърде прекалено да се случат дори само веднъж.

Остава само надеждата, че ще имаш втори шанс да покажеш че това кошмарно изключение няма абсолютно нищо общо с правилото за отношението ти към тези, които те карат да се чувстваш щастлив.

P.s And now that you have it: cherish the hard way up.

Bio DiverCities

2011-11-25T09:46:00.001+02:00

Плакат-илюстрация: Константина Василева

Ако Одри Хепбърн беше закусила вчера в Брюксел към 10.45 сутринта, това щеше да е десетата й Breakfast at Sustainability's. Да, правилно прочетохте. Инициативата е част от програмата "Европейски столици на биоразнообразието" и е не просто екораздумка на чаша кафе. А закуска за шампиони. Шампиони в нелеката задача да се съчетае съвременната градска среда с ангажиментите към запазване на биоразнообразието.

Важното в проекта финансиран от програма LIFE на ЕС (същата програма, която стои финасово зад Натура 2000) е , че той се опитва да разчупи всеобщата заблуда, че активните действия за защита на биоразнообразието са по някакъв начин откъснати от градската среда и ежедневния ни живот и е необходимо целенасочено да положим усилия в определени географски ареали и природни местности. Не!

Tъй като самият термин биоразнообразие остава абстрактен и по екологично далечен за повечето хора, проектът European Capitals of Biodiversity цели да стимулира разпространяването на повече информация за опазването на природата сред гражданите и да подкрепи съставянето от общините на местни проекти за защита на екологичното равновесие и разнообразието от животински и растителни видове.

Плакат "Природата не може да се рециклира": WWF Румъния

Естествено, водеща роля в начинанието има Германия. Стандартът за най-добри практики е ...немски. И докато повечето сайтове насочени към европейска тематика мълчат (дори официалния на проекта), вчера около 50тина минути след началото на срещата Deutsche Umwelthilfe бяха готови със статия по въпроса. Тhe winners are:

Германия: Хановер

Франция: Монпелие

Унгария: Сентеш

Словакия: Кремница

Испания: Пуебла де Санабрия

Както е видимо само 5 държави участват в инициативата засега. Тъй че, Общини, ако имате нужда от допълнителен зелен стимул: победителят Хановер получава 25 000 евро от фондацията Vibrant cities, за да продължи да поддържа проекти в сферата на биоразнообразието.

За Организации, които се интересуват от възможността за партньорство по тази инициатива и които желаят България да се присъедини към останалите 5 държави, можете да се свържете директно с Уве Фридл. Моля ви, бъдете сериозни!

Mr. Uwe Friedel (German Environmental Aid - DUH)

Phone: +49 7732 9995 57

E-Mail: friedel@duh.de

Колкото до гражданите: не си мислете че биоразнообразието е нещо абстрактно, което не ви касае. Ако идеята за защита на Калифорнийския кондор или морската видра ви е твърде далечна, сетете се поне за безбройните хотели, ски писти и голф игрища ( България - тази световна столица на голфа! ), заради които се изсичат безценни гори и се съсипват екосистеми. Ако и морето и Банско са ви далечни, замислете сe дори егоистчно. Щом природата е нещото, с което винаги се хвалите, когато говорите на някого за страната си, как ви се струва варианта да се хвалите с кранове и хотели?

P.s Всичко в този цвят е clickable. Oтделете малко от времето си да се поразходите из тези места в мрежата и Facebook. Kаузата си заслужава.

Love beatZ

2011-11-21T09:55:00.001+02:00

Съботите малко се спи. И много се ходи. Из горите, които пресичат града като паралелна реалност. Когато се събудиш изтощен след 1 час следобедна реанимация и първата ти мисъл е: "И, все пак ужасно ми се ходи", знаеш че Dub Fx на живо не е нещо, което можеш да си позволиш...да изпуснеш.

Два часа по-късно за около 10 минути разходка пред НДК и 25 лева проблемът е решен. Да живеят хората, които в последния момент решават, (че няма) да отидат някъде.

Музиката трудно се описва. Тя е емоция, преведена в звук. Манипулиран сърдечен ритъм. И хиляди скачащи в ритъм тела. И усмивки разтеглени по протежение на цялото лице. Защото малко групи зареждат с толкова безпощадно силна и толкова позитивна енергийна вълна.

Supernova love beatZ.

Защото вярвам че рано или късно хубавите неща надделяват. Особено когато от най-неочакваното място разбереш, че дори най-лошото е било само за твое добро.

Life in photos

2011-11-17T11:07:00.001+02:00

Понякога животът е по-абсурден и от най-смело пуснатото на свобода въображение. Тогава го харесвам най-много. И някъде насред усмивката ми се струва, че е взаимно.

Един откраднат миг чужд живот между вдигнатите завеси е от онези безопасните воайорства, които са сладки и не винаги забранени. Чрез тях надникваш в (не)обикновената реалност на другите. А това е интересно, особено когато видиш намачкани офисни щори и ръце по стъклото докато си в трамвая...

Vivre et Aimer...Да живееш и да обичаш. Кожата. Линиите, които се свързват в любимо лице. Рисуването. На листа и по тялото. Белезите. За цял живот. Защото тях ги оставят и красиви неща...

И макар понякога наистина нещата да се попреебават в полет...

...Mъглата и мрачните мисли не са реалността. А само одеало. Което когато преценим че ни се гледа трезво, трябва само да отместим встрани...

...Без драми. Те стават за нещо само в областта на изкуството (Дори там: не винаги).

И последно. Водата е ценен ресурс. Топлата още повече. Мислете зелено. Разделете душа и/ли ваната с друг.

А по принцип:
La vita e dolce :)

Shuffle on the move

2011-11-10T14:35:00.000+02:00

Илюстрация: Inni4ka ©

Обичам музиката. Не мога без нея. Може би не по всички 100 хиперзареждащи с енергия начина на Bamfi. Но поне по още 79 365 причини. Sound waves oscillating in my brain.Сипещи се на талази докато съм под душа, промъкващи се приканващо около завивките, усилващи адреналиновия бас на съзнанието и запълващи пространството с атмосфера.

Звукови вълни. Каращи живота да трепти в джазов ритъм, да пулсира в хардкор гняв или да тактува слънчевите лъчи в безметежно добро настроение. Shuffle is always on. И като всеки събирач на музика, на когото добрите приятели винаги оставят малко музикално наследство да му напомня за тях, моят shuffle не спира да ме изненадва.

Един вид: "Аааааа, ебаси добрата песен. Как се казва да си я сваля! Oh, wait, нали вече я имам:" :)) Любим едносекунден монолог. Ето и някои от най-любимите открития през последните дни.

Shawn Lee's Ping Pong Orchestra: Kiss the sky

Oсобено приятна музикална изненада на прибиране от работа, когато човек минава набързо с колелото по мозайката от есенни листа. Много атмосферно и мелодично удоволствие за слуха.

Blasted Mechanism- Total Rebellion
Напълно в духа на моите shuffle открития, тази песен зазвуча вчера точно след по-горната и естествено не би могла да има по-малко общо с нея. Но пък задвижи същото онова усещане за ритъм, което заразява всяка част от тялото ти без да имаш право на съзнателен контрол.

Richard Cheese- Me so Horny

Дик Чийз така или иначе е един прекрасен пълен идиот, който може да направи безумен кавър на всеки и всичко. Версията му на 2 live crew е толкова умопомрачително забавна в невинната си ненаситност и безумно нецензурен текст, че едва не се блъснах в един светофар, както изневиделица почна да ми звучи в ушите. Лудничка.

Hardfloor- Dadamnphreaknoizephun
Малко старичко, но създава настроение и е доста приятно за слушане. Лично на мен ми звучи като следобед с опрени нагоре до стената крака, загледана в студеното нoeмврийско слънце навън и немислеща за абсолютно нищо освен за звука.

The Mars Volta- Vermicide

Mars Volta са огромни. Но имам натрапчивото усещане, че съзнанието ми ще се дезинтегрира на съставните си части ако слушам повече от две поредни техни песни. Затова ги взимам на много малки и силно концентрирани дози. Музикално удоволствие, от което леко ти се завива свят, не винаги в позитивния смисъл. Definitely intense.

The Black Keys- Thickfreakness

The Black Keys са толкова голeми, че дори не знам откъде да започна. You can't go more American than that - в най-най-най добрия смисъл на думата. Вечната причина за прекалено дълго взимане на душ. И не - нямам предвид нищо палаво и двусмислено. Just singin', man. Горката ми съквартирантка.

Frittenbude- Hildegard
Aко не ви харесва идеята за хип хоп и електроника, облечени в текст стил "поезия от улицата" и докарващи известна степен на главоболие.- не си пускайте този линк, моял ви. Няма да ви хареса. Лично за мен обаче е немско наследство от доста изпълнени с позитивна енергия моменти.

Maximum the Hormone- What's up people

Е, добре. Това не е от shuffle, съвсем целенасочено ми ги показаха покрай азиатския привкус на последния Hangover. И не мога да не ги споделя. За хората с по-силни сърца и търпимост към музикалните експерименти препоръчвам всички клипове, които можете да отворите в Youtube. И да не започне по точния начин - изчакайте: всяка песен е поне 5 други така или иначе.

Re: Beigbeder

2011-11-02T10:05:00.000+02:00

Тази сутрин започнах да пиша кратък коментар, който в процеса престана да бъде кратък и вече не съм сигурна дали е коментар или отделна дискусия сама по себе си. Първа част е тук, а всичко започна от Бегбеде, който смята, че:

„Удоволствието си има предимство: за разлика от щастието то съществува.“

"Има щастие, ако ти стиска" казва всичко по-добре от кой да е многословен и псевдозадълбочен трактат за вечното (не)щастие в Живота. Кратко. Простичко. Истински. Защото т.нар Щастие е чисто и просто конструкт на мозъка, кокал който сами си подхвърляме и сами решаваме дали (не) можем да догоним.

Така както аз тълкувам цитата: щастието освен състояние (предимно) на духа е и отражение на вътрешния ни свят много повече, отколкото на действителността. Има хора, които дори заобиколени от проблеми, вътрешно намират баланса и се чувстват щастливи, както и такива, които всичко си им е ок, обаче по цял ден се въргалят в самосъжаление, а светът стои надвиснал над тях като ядрена гъба. Кой както вижда нещата.

Удоволствието, от друга страна, е напълно физически обозримо. Абстрахирайте се от стандартната контра "ама за всеки то означава нещо различно". Разбира се, че има индивидуални вариации, но каквито и предпочитания да имаш, когато изпитваш удоволствие, то е напълно обективен, физиологичен, неконтролируем като спазъм процес. Удоволствието може да се докосне (в съвсем буквалния смисъл) и в определени моменти надделява дори здравия разум с необоримите си биологични доводи.

Удоволствието е на върха на пръстите, щастието : между редовете. Ако знаем как(во) да четем.

Триумф на волята

2011-10-28T10:40:00.002+03:00

Ако вчера около 9 часа вечерта не сте присъствали на един от най-добрите документални филми за спорта, излизали някога на голям екран, то SO Independent ви дава шанс да поправите тази грешка на 4 ноември. Вярвайте ми, заслужава си.

Senna е филм, който ще ви грабне и разтърси, дори да не сте прекарали нито един неделен следобед от живота си с характерното жужене на телевизора по време на Формула 1. Дори никога да не сте проявявали интерес към автомобилните спортове и никога да не сте чували преди това за почти митичния бразилец.

Но не очаквайте затрогващи лични взаимоотношения. Това е филм за борбата да надделееш над другите болиди и пистата, разказан през очите на професионалното уважение и мъжкото приятелство. А на фона на това голямо състезание за сбъдване на мечтите, емоциите са просто статисти.

Най-страстната връзка в живота на пилота е съревнованието с един световноизвестен нисичък французин, с прякор Професора, за който победата е изчислен до последния детайл план за действие, понякога дори прекалено политически калкулиран. Така сме изправени пред историята на двама съотборници, които трябва да балансират не само между атмосферните условия и опасните завои, но и във вечната борба за надмощие между естественото превъзходство на големия талант и хората, които държат да изкачат стълбичката догоре дори с цената не неособено спортсменски средства.

Изобилието от заснети преди повече от 20 години кадри е монтирано по особено въздействащ начин и на моменти границата между документален и игрален филм се размива. Близките планове, уловени на целулоида в повратни моменти на историята са събрани от бог знае колко архивен материал. И напаснати до съвършенство в гладко течащ сюжет с добре премерен ритъм и структура, от които трите часа минават напълно неусетно.

Но дори да се абстрахираме от инструментите на доброто документално кино, състезанието на Айртон Сена сам и до своя съ-противник Ален Прост е разтърсваща екранна история не просто за спорта. Дори не за един гениален пилот. А за непреодолимата сила на таланта и човешката воля. За онези характери, които може и да изгубят някоя и друга битка. Но печелят поголовно войната.

Can't hardly wait

2011-10-24T12:28:00.002+03:00

Cinema is the best lover there is: it can be tender, gentle, brutal, agressive, funny or just a one-night-stand. Depending on what you need at the moment. And it always keeps you guessing...

По-честият случай с киното напоследък е във формата на флирт за една прожекция. Попиваш трейлъра с поглед, фантазираш си колко би било хубаво; ако си си взел повече бира, дори на моменти доста ти харесва... и след това общо взето всичко си забравил освен някакви основни моменти в сюжета.

И все по-рядко се срещат заглавия, които да оставят сериозен отпечатък, чийто aftertaste да става все по-добър с времето. Eто 5 от тях, които изгарям от любопитство да видя и които вярвам, че няма почти никакъв шанс да разочароват.

ALBERT NOBBS

Защо да го гледаме?

След неповторимото изпълнение на Кейт Бланшет като Боб Дилън в I'm not there, кадрите с Глен Клоуз в този филм показват, че половите граници са само условност за добрата актьорска игра. Със значителна тестостеронна заявка за наградите на Академията, Клоуз всъщност възражда собственото си театрално изпълнение от 1982 на Бродуей, което десетилетия наред се надява да пренесе в киното.

Е, успява. При това в партньорство с Джонатан Рийз Майърс, който сам по себе си е отделен блог пост. Забранен за лица под 18.

Кога ще разберем дали си струва?

Световната премиера е на 27 януари 2012

ТHE DIVIDE

Защо да го гледаме?

Ами защото постапокалиптичният дефицит на надежда е любимата ни приключенска среда. Group dynamics, survival instincts и най-суровото човешко състояние, което показва какви сме всъщност без културно придобитите социални украшения на поведението ни. Добавете към това мрачна атмосфера и склонен към сцени на неконтролируемо насилие европеец и кажете как може идеята да не ви остави без дъх?

Разбира се, между добрата идея и добрата реализация могат да се случат твърде много неща. Засега обаче- чакаме с нетърпение!

Кога ще разберем дали си струва?

На фаталния петък 13, 2012 година. Десетина месеца преди края на света: все пак да имаме време да се ориентираме.

SLEEPING BEAUTY

Защо да го гледаме?

Защото трейлърът гъделичка сетивата и любопитството до такава степен, че не ти се чете нищичко, което да наруши мистерията. Защото Емили Браунинг още като малка беше неприлично красива, а сега студената симетрия на чертите й има смущаващата привлекателност на порцеланова кукла. И защото много, ама много ни напомня на дневната красавица на Бунюел*, и най-вероятно е съпътствана от всички подобни нецензур(ира)ни тайни.

* Повече за филма: в архива на блога.

Кога ще разберем дали си струва?
Ами, да се надяваме на най-близкия възможен филм фест.

ТHE DARK KNIGHT RISES

Защо да го гледаме?

Ами за израсналите още от деца с поредицата, този въпрос е до голяма степен излишен. Но за останалите да кажем, че комбинацията от Крисчън Бейл и Кристофър Нолан отдавна надхвърли стандартите на жанра и върна поредицата от бездната на кича в лоното на доброто кино. Освен това напоследък ни харесва идеята да гледаме Том Харди, а и чакаме с нетърпение слуховете за Килиън Мърфи да се потвърдят.

Кога ще разберем дали си струва?
20 юли 2012. А през това време: Бог да пази Готъм!

MELANCHOLIA

Защо да го гледаме?

Може и да е банално вече... Всъщност не- по-лошо от баналното е да не харесваш и да не чакаш нещо, само защото другите го чакат! Тъй че да: нямам търпение за порция стилизирана, визуално смачкваща, кинематографична меланхолия! Защото Ларс фон Триер има усет към зловещата еротика на някои дървета*. Защото е болен скандинавски ум, от който всичко може да се очаква. Защото краят е най-доброто начало. Защото така.

*За отпечатъка, който остави Антихрист четете повече тук.

Кога ще разберем дали си струва?
Възможно най-скоро! Моля!

b.o.x.ing

2011-10-17T14:00:00.003+03:00

Снимки: Nick Onken ©

Ако имате проблем, как ви кара да се чувствате? Затворени в безизходна ситуация или предизвикани да дадете най-доброто от себе си? Пречките доказателство за безсмислеността на Живота ли са или истинският му смисъл: да се учим и израстваме?

Историята на Дюи Бозела (Dewey Bozella) дава еднозначен и категоричен отговор на тези въпроси. Мъжки отговор. Лишен от излишна патетичност, самосъжаление и (мело)драма. Но за сметка на това- суров, силен и изтъкан от чест.

Чисто лингвистично той ме подсети и за един много интересен парадокс. Двойката съгласни, хванали в менгеме малкото О са може би най-кратко изписаната и най-богата за интерпретиране дума в английския език.

B.O.X.

Три букви, които могат да значат просто кутия, в която сами затваряме себе си и другите. Ограничение. Рамки. Четири непробиваеми от съзнанието стени. Или Борба. Пот. Самоусъвършенстване и кърваво озъбване срещу несгодите на живота. Because I/you/we can do better!

Какво ще изберем да прочетем зависи колкото от контекста (ни), толкова и от тестото, от което сме замесени.
Кутии не обичам.
But I'm in for the fight.

Totally Bikable

2011-10-10T16:16:00.001+03:00

От първото си пресичане на скандинавска улица вече знаех: колелото Е начинът, по който искам да прокарвам линии по градското пространство. Никога не съм била особен почитател на придвижването с автомобил, пък и след 7-8 км дори доброто старо ходене пеша малко натежава. Но досега все отлагах...

Когато преди две седмици обаче ми предоставиха мечтаното колелце с безсрочна уговорка за ползване (един вид, подарък с отворена собственост :) ми отне точно около 5 секунди да знам със сигурност, че това е единственото превозно средство, което искам да ползвам на този етап. Ето обаче и някои впечатления, за които не бях подготвена досега:

1. Велосипедистите са в привилигированото средно положение, в което нито на пътя шофьорите ги регистрират като равни в движението, нито на тротоара някой си спестява възмутения поглед, че не е сам на 40те сантиметра площ между зле паркираните коли и стената на най-близката сграда...

2. В този ред на мисли: по-добре да те гледа възмутено някоя бабка, отколкото на всеки светофар да се оглеждаш така, сякаш Райън Гослинг чака да те извади от строя...Е, поне да приличаха на Райън Гослинг, бих се жертвала, но за Пернишката му версия не съм толкова сигурна...

3. Как беше израза за краставите магарета? Изведнъж забелязваш колко много хора всъщност напоследък залагат на същия начин за придвижване. И е приятно да се разминеш с някого с усмивка. Просто така. Защото имате нещо общо, което доставя удоволствие и на двамата. (В повечето случаи) без задни мисли.

4. Все още не съществува математически алгоритъм способен да предвиди траекторията на българския пешеходец. Никой отпред, отзад и от(двете ни)страни не може да ни убеди в необичайния факт, че не се намираме в самостоятелна лента, и пространството около нас не е на разположение на всяка наша двигателна прищявка. Периферното зрение служи основно за ориентиране какви са заобикалящите ни магазини. А ако се движим в група от четирима души, ОБЕЗАТЕЛНО трябва да сме рамо до рамо.

5. В този ред на мисли: трябва да си взема звънец. Вече изчерпах всички възможни вариации на:
-Извинете!
-Може ли!?
- Писта!
- Дзън-дзън!
- Динг-донг!
Някой хубав ден ще кажа и Опа!

6.София хич не е Копенхаген. Нито ги има просторните, равни алеи за каране, нито отделните светофари за велосипедисти. Нито е особено разпространено да се кара с рокля/пола/и(ли) неспортни обувки. Но пък положителният характер на коментарите показва, че с малко повече желание Cycle Chic концепцията има почва навсякъде и мисля самоотвержено да се отдам на каузата.

7. Паркът е, за да се мине през хълмчетата и по-(лошо)проходимите части, а не по алеите, а високите бордюри са чудесен повод за устремен мини-drop. Много страдах, че предното колело, което карах застрашаваше малко живота ми в такива моменти, но най-накрая мога да карам както ми идва отвътре. Особено забавно е да се направи с рокля, за да се наблюдава ефекта от противоречащите си образи на карането и каращия. People with prejudice: my favourite thing to pass (by) :)

8. Multitasking-ът не само е възможен, но и почти задължителен. Освен пращането на усмивки по телефона, карането на колело е перфектно съвместимо и с:
- пиене на сайдерче/бира (още няма дрегери за нас *evil laughter*)
- слушане на музика
- снимане на красива следобедна София
- разпускане в обедната почивка с Monster в ръка и добро настроение

9. Прибирането е 10 пъти по-приятно, свежо, студено и зареждащо с енергия (ако можеш да държиш кормилото изправено). Особено частта с носенето 5 етажа нагоре. Каква по-добра силова тренировка за край?

10. Малко конфликтно се получава с лошото време, но аз съм оптимист. Оттук до декември ни чакат само слънчеви дни, нали :)?

Black ribbon

2011-10-06T11:21:00.005+03:00

Yourwork is going to fill a large part of your life, and the only way to be truly satisfied is to do what you believe is great work. And the only way to do great work is to love what you do. If you haven't found ityet, keep looking. Don't settle. As with all matters of the heart,you'll know when you find it. And, like any great relationship,it justgets better and better as the years roll on."

Steve Jobs, Stanford, 2005

Простичко казано and true to the bone. Не случайно умът, генерирал тези силни думи беше една от най-влиятелните личности през изминалия век.

Work hard. Play hard. Think hard. Аnd stick to the things that matter (for you)!

Rest in Peace, Mr. Jobs! Respect!

Fortes fortuna adiuvat

2011-10-03T14:38:00.001+03:00

Oнзи ден най-накрая гледах брутално добрата режисьорска версия на Kingdom of Heaven. И макар обстоятелствата около гледането да не предразполагаха към особена безпристрастност....обективно мога да кажа, че отдавна не съм била толкова погълната, че да не забележа изобщо кога е минал тричасов филм.

Особено удоволствие ми достави една сцена, в която прокаженият Балдуин IV играе шах с Балиан и го пита: Were you sure of your end once? и историите и на двамата показват, че колкото и сигурни да са били някога в това, как ще завърши животът им, непредвидимостта на обстоятелствата опровергава всеки. A king, and a blacksmith, alike.

Toзи разговор, както и мотивът за Йерусалим, в който кралете могат да просят, а просяците да станат крале са класическо въплъщение на eдин от любимите ми средновековни символи: Фортуна.

Fortuna e персонификация на късмета в Древен Рим, както и богиня на съдбата, на (не)щастливата случайност. В любимата ми иконографска разновидност Тя върти колело, на което са наредени хора с най-различен произход и социално положение. Идеята е, че дори благородниците, които стоят най-отгорe могат да завършат смазани в калта, когато колелото тръгне да се завърта. И обратно- жизненият път на някого неочаквано да му предостави всичкото щастие и изобилие, до което си е мислел, че никога няма да се докосне. Това сляпо завъртане обаче е колкото функция на случаен късмет, толкова и отражение на вътрешното предопределение. Ако си роден с качествата, уменията и духът на принц, рано или късно колелото ще те отведе там, където ти е отредено...Ако разбира се не се появят други превратности по пътя, истината е че съдбата не е далеч толкова сляпа и безразборна. Но за да получим това, за което имаме потенциал трябва ние самите да използваме заложените умения и сили.

Има нещо вълнуващо в това себеоткриване чрез собствените ни действия. Защото човек не е марионетка, подвластна на емоциите си. Не е дори своите съкровени, скрити от света мисли. Преди всичко: човек Е действията си. Защото именно те са окончателният избор какво да (не) направим с живота си и активното проявление на истинския ни характер, а не на този, който си мислим че имаме. Импулсивната проява на вътрешните качества, такива каквито са, неопосредени от заучени роли и защитни реакции.

Необлечената в действие мисъл е украса по мозъчните гънки на времето. Ехо на интерпретация. Словесно любуване. Но не и живот.

А през това време...Kолелото се върти.

Предимно от смелите.

Boys

2011-09-23T22:08:00.001+03:00

Преди малко видях Адонис...
Не. По-скоро Аполон!...
Всъщност- синът на Адонис и Аполон от тройка с Афродита...

Или поне той така смяташе, когато влезе с перфектно оформени вежди, идеално гладки ръце, прилепнала черна блуза (Хармани, при всички положения) и поглед сластно впит...в собственото му отражение. Когато най-накрая откъсна вниманието си от огледалото и начина по който влизаше в помещението, от съвършените му като балада на Глория устни се откъсна: "Една палЪчинка с' сирене"...

През останалите минути Божеството се възползва от поставените огледала, за да прецени дали веждата му е достатъчно съблазнително вдигната, а ръкавите на блузата очертават достатъчно настойчиво резултата от протеи...спорта. Уверяваше се всеотдайно и непрекъснато, като в сюблимния момент дори се обърна, за да погледне и в огледалото зад себе си за пълен 360-градусов ефект.

Единственото друго, което огледалото отразяваше беше едно русо момиче, което едва прикрито се тресеше от кикот. И което поразително приличаше на мен...

...

Два часа по-рано. Станция Жолио Кюри. Еnter perfection.

Разсеяно се усмихвам, защото изпуснах метрото за около 5 секунди. Не ми идва да си давам зор. Някак си ми е хубаво и не искам да бързам за никъде. Харесва ми да попивам всичко наоколо и да следвам моя си ритъм. Естетическият ми радар обаче бързо ме изважда от унеса още с информацията постъпила към периферното зрение...

До мен стои един от най-небрежно красивите мъже, които съм виждала, заобиколен от три свои генетични копия на възраст до 10тина години. Изписани като илюстрации на детски книжки и с чаровно разпилени коси. Не мога да не се усмихна, докато слушам как им дава съвети за спорта и ги пита какво се случва в училище. Инстинктивно вадя фотоапарата и докато се чудя как може дискретно да снимаш четирима души, на 30тина сантиметра разстояние и обърнати фронтално към теб, чувам остатък от изречение приятно произнесен с едва доловим задграничен акцент (ама такъв- по рождение):

"Какво ви интересуват тези, които се държат лошо и че са много. Вие трябва да им давате примери как да са добри, а не да взимате пример от тях. И само защото са много, не трябва заради тях и вие да ставате по-зле...".

Ако беше анимационна, усмивката ми щеше да стърчи поне на педя от ушите ми. Исках да стана и да прегърна тази ходеща антитеза на всички наперени badass wannabes. Или най-малкото да му стисна ръката, че не вижда важните неща в живота осребрени в мокрите сънища на полуграмотни gold diggers и мачкане на всичко по пътя си, какъвто е протагонистът на повечето suc(к)cess stories наоколо.

Как беше онази реклама? Аплодисменти за момчето...което не вижда нищо лошо в това да бъде добро.

365 kinds of emotions

2011-09-20T12:36:00.001+03:00

Преди точно една година по това време на деня вече се бях запознала със single serving приятелката си (в тайлърдърдъновския смисъл) Валентина. Фотографка на свободна практика, която обикаля цяла Африка в огромен парти камион с DJ-сетове и отворени умове. Заговаряйки я на 30тата секунда от сядането си в самолета вече знаех- колкото и неща да оставях назад, ми предстояха всички приключения, запознанства и изживявания, за които копнеех от толкова време.

Вечерта седях на една пейка насред средновековната piazza и попивах жадно дъха на града и забързаната походка на хората. Обратно в цивилизацията, но този път по различен начин от предишния път. Без енергични хърватки, без позната реч- сама, без квартира и с оперирано от (социална) адекватност момиче, за което помощта за чуждестранни студенти се изчерпва с допълнителните кредити, които ще получи.

Така де - като си поел отговорност за някого защо да не го оставиш в 8 вечерта на улицата в непознат град без дори следа от покана да спи в иначе съвършено празната ти къща? Както започна тази година така и завърши: с осъзнаването, че можеш да разчиташ само и единствено на себе си, за да превърнеш първоначалните трудности в предизвикателство и негативните емоции: във фон за сравнение, на който усмивките да изпъкнат двойно по-силно.

В крайна сметка се ориентирах както винаги досега- бързо и с любов към импровизацията в непознатия град и с (все още) непознатия език:, насладих се на любимите неща за вечеря, намерих трохи от обяви, които да последвам като Гретел на другия ден и без да се трогвам много-много от грозното държание (представете си да приютите някой, който за пръв път идва в града ви и да не ви се откъсне от сърцето да му дадете сапун да се изкъпе, мама ви гостоприемна албанска :) си claim-нах полагащото се удобство и спане.

Само 12 часа по-късно вече си бях намерила квартира, която през следващите 8 месеца щеше да се превърне в извор на нов активен живот и безбройни уроци за хората. Не обичам да се чудя дали искам нещо- перфектната стая сама ме намери и като с неонов надпис ме подкани още с първата крачка: Вземи ме! Взех я - и в продължение на 8 месеца я наричах чисто и простичко: Home!

Оттам-нататък всичко е история, смелост по цигански, ъндърграунд музика, барок, красиви хора, завоювани академични територии, сбъднати мечти и малко неочаквана болка за балансиране на чувстото на безтегловност. Средновековна Италия, катедрали, литература, изкуство, полска водка и един двуметров объркан Вертер (по ирония на съдбата по брачна халка скоро ще бъде действително Вертер). А в промеждутъка- eв(т)ин благоевградски парфюм.

Латинското наследство от баба ми, проникна само за седмици отвъд езиковата бариера, за да се очарова от дискусиите за етиката и да си прокара път към провеждането им във фламандска среда. Tонове ароматно gelato замразиха в блаженство дори най-минорните моменти. Романтични срещи, на които сама се изведох ми поднесоха храна за душата, а случайни усмивки ми подариха безплатни хмелни комплименти от другия край на бара в паузите между интересните разговори.

Две руси усмивки- различни като деня и ноща. Eдната платонична- другата не толкова. А платоничните неща са толкова по-красиви. Недостижими като мечта. Невъобразими допреди в реалността. И още по-идеални заради своята вярност към по-важни неща. Нищо не може да предизвика възхищението ми така както красив ум зад идеална симетрия, който знае че може да има всеки... и не пожелава никоя освен късметлийката, която го чака. И освен да си пожелая същия късмет един ден и за себе си, мога само да се обърна назад и да благодаря за нещата, които осъзнах за тази година.

Като това, че най-важната част от нас са нещата без които не бихме били себе си. И те не бива да се жертват никога, защото хората, които истински ни обичат и с които си заслужава да бъдем ни обичат точно такива, каквито сме.

365 различни емоции, изкупление и отворени очи. 365 противоречащи си дни. 365 урока за това колко си струва всяка усмивка и всяка капка пот, кръв и сълзи. И Всяка. Шибана. Красива. Секунда.

Жега

2011-09-12T13:37:00.009+03:00

Снимки: Личен архив ©

Колко можеш да знаеш за себе си, ако никога не си стигал до край(ности)? Нищо. Balance can only make sense after oscillating between real extremes. Защото Средата е посредствена, ако започваш и завършваш в нея и Златна, когато я достигнеш след вкусване и на двата края.

Като всеки човек на крайностите и необяснимите парадокси, за мен екстремните спортове винаги са били нещо повече от зрелищната акробатика, която привлича тълпите. Има нещо силно и красиво в минаването на собствените физически граници и психически бариери. В превръщането на първичния страх във физически триумф над гравитацията.

Exit Extreme Fest на Казичене този уикенд не беше максимума, който може да бъде извлечен от подобно събитие, но беше екстремно приятно преживяване за всички възможни сетива. Нека си хвърлят салфетки в баровете с ориенталска музика: концентрацията на брутално красиви хора край Казичене можеше да удари в земята коя да е тълпа от пластмасови кукли. И не, не говоря за пресиления сексапил на мацките във военни униформи, които показаха на всички, че знаят как да си играят с големи пушки. А за стопяващия ефект на този тип красота, който небрежния външен вид подчертава и засилва до краен предел.

Безкраен потенциал за обектива, който се надявам скоро да види бял свят (Copyrights, kids, избягвам да качвам най-добрите кадри в безразборната масовка на Blogger) плюс адреналинен микс от музикално настроение. Срещи по рампите и край възглавниците за скачане. Колела, мотори и изтупани от летен сън дъски в устремен полет. Чудовищно енергийна смес от напитки и пренасищане на сетивата до екстремен предел.

Всичко това- гарнирано с Тънка Червена линия и малко по-пълна с емоции седмица, отколкото chill out същността ми може да понесе без поне ден блажена релаксация.

Extreme(ly) Good Saturday. Check.

Ready. Set. Jump!

2011-09-08T12:31:00.001+03:00

Kогaто ти се прескачат огради- прескачаш. Когато ти се катери- катериш. Когато ти се играе- играеш.

Няма по-голяма свобода от това да бъдеш като дете. Единственото правило е Любопитството. Единствените пречки- нежеланието и скуката. Когато се освободим от измамното чувство за сигурност, което предначертаността носи, откриваме че сме на правилната пътека, само когато можем истински да се смеем и сами да изненадваме себе си.

Високо, високо, високо

2011-08-23T11:39:00.006+03:00

Oт прозореца на самолета всичко изглежда толкова малко. Къщите се свиват във върха на точица, а хилядите метри на планинските склонове се събират в размерите на онези детски железопътни комплекти, за които си мечтаят малко по-смелите момичета.

Нещата са толкова големи, колкото ракурса, от който ги гледаме. И понякога лупите са безкрайно излишни. Едно е да го знаем, друго е да го приложим на практика, но все повече се убеждавам в безсмислеността на някои емоции. Понякога май трябва просто да застанеш високо. Над нещата. Или поне над незначителните неща и да видиш добре цялата топография на дадена ситуация. Да видиш колко микроскопични и незначителни са изгнилите дънери, които уж са ти препречвали пътя. И колко брутално красива е гледката няколко метра след тях. Ако си стискал достатъчно дълго зъби и не си се отказал от тази пътека.

3 седмици на неподправено щастие, нежност и изтриване на погрешни убеждения. Kато вярата, че втори шансове няма. И че нещата са само такива, каквито ние си мислим, че виждаме. Струва си да се бориш и си струва да вярваш. Loss is for the losers. When you have the right mindset, even the worst of mistakes end up showing you how to make things right again.

Деца на море

2011-08-22T12:03:00.001+03:00

Снимки: Личен архив

Ако човек е на толкова, колкото се чувства, не знам дали имах дори 10 на това море. Защото изминалата седмица беше до такава степен импулсивна, щастлива и изпълнена с нови неща, които правя за първи път, сякаш беше 168 -часова детска игра. Покрити в морска пяна и плюшени играчки, последните седем дни бяха лежерно разпиляни по крайбрежието между Царево, Арапя, Бургас и Градина. Сред вълните, фестивалните настроения и доброволния труд.

Както и сред много първи неща. Първи бури по време на лагеруване. Първи доброволчески фестивален трепет и първи бургаски вечери. Първото море, на което разбрах колко яко е всъщност прословутото мъжко "Не мисля за нищо!". Защото няма нищо по-релаксиращо и освобождаващо от това да лежиш на плажа и да абсорбираш директно красивите хора и соленото спокойствие на водата. (почти) Без излишни разговори по изчерпани теми. Слуша ми се само смях и шума на вълните. Ако ще е почивка, да е почивка.

Първото море, на което погледнах зад кулисите на фестивалната атмосфера. И вместо за доброто си настроение, първо поработих за чуждото с много цвят, игра(чки) и изгорени от топъл силикон ръце в името на Spirit. Spirit of Burgas. Зад кулисите, на който виждаш какво ли не...

Като например Чино Морено с някой от групата му, който биват спряни с неистов вик: "Ей, тйи, къдйе тй'е гривната?!"....(Недоумение у бандата. Намеса от моя страна и други доброволци: "Но, те са от изпълнителите!")..."Ааааа, Бйез гривна ни можеш да миниш"... Така е, когато чувйек си върши съвистну рабутата...

Иначе Чино е душа човек и когато сутринта ти е говорил с най-мекия глас на света ти е меко казано странно после като чуеш писъците на сценичното му алтер его. При всички положения- много раздаващо се изпълнение, но просто не се оказа моята чаша чай. Личните ми фаворити за последната вечер за моя изненада не бяха и вече попрезрелите Leftfield, а пре-презаредените с енергия реге-метъл-пънк рок-ска вандали от Skindred. Нереално живи и в непрекъснат контакт с публиката, както и първата банда, за която съм се събличала до ниво бански, защото адреналинът и скачането са повишили градусите до пределна степен.

Иначе Моби си беше по-гологлав и огромен от всякога, особено с неподражаемо енергичната си вокалистка и въпреки изнервените фенки пред сцената, които освен грубиянски забележки не показаха много много да са го слушали. Всеки, който си е пускал Мtv поне два пъти през живота може да избухне в истерични писъци на Lift me up. Защо мълчахте като мумии на мега яката Disco lies и редките бижута от биса? Словенците, до които бях намерила защитено от истинско фенство и позитивна енергия обежище гледаха с искрено недоуение грубянски настроените хора наоколо. В крайна сметка да се кефиш искрено ли ходиш на концерт или да си изливаш комплексите върху хората? No drama queens in front of the stage, please! Ако енергийното ти поле наподобява погребален агент, step out the way, някои хора са дошли, за да скачат в безтегловност от кеф !

Останалото беше пълна комбинаторика като последните 4 дни от морето май нямаше две поредни вечери, на които да се спи на едно и също място. Godbless friends, camping and warm sleeping bags. Както и намирането на скрити обекти по пътя, изгубените датчани и поставените на място нахални жени.

Колкото до по-емоционалната част от прекарването поне за мен някои малки неща могат да донесат много щастие. И докато за едни прекарване без диви напивания, свалки и партита е просто прилично и ок, за мен някои думи и жестове могат да означават истински много. Щях даже да кажа, че последната седмица беше най-щастливата за последната ми година. Но така или иначе- никога не знаеш какво те чака утре. Тъй че си запазвам суперлативите. Най-доброто предстои.

Rom po po pom, rom po po pom

2011-08-02T11:06:00.000+03:00

Вчера хванах молива за пръв път от доста време. Анатомично безсилна пред симетрията. Пак ми се рисува...

И пак ми се пътува. Като затворя очи виждам ретро колело с плетен кош отпред, което прибирам до идеално правата си датска алея. Сутрин пия кафе с мляко на терасата или скрита от студа зад високите до тавана прозорци и стрелям със стрелички по картата.

Willst du bis der Tod euch scheidet treu ihr sein für alle Tage? Nein.

2011-08-01T12:00:00.006+03:00

Има нещо много фалшиво в повечето сватби.

Особено когато двойката вече е малко в по-зряла възраст. Нещо пресметнато и решено. Нещо очаквано и далновидно минаващо на следващото ниво. Всичко върви по график. Включително и песните, разговорите, тренираните усмивки. И изненадата е точно по заплануваното време.

Хората са винаги адски мили и лъчезарни с непознатите, които искат да впечатлят и връщат умореното си и безразлично лице точно към тези, които се предполага че са им (най?)близки.

За части от секундата ми е минавало през ума колко красиво и истинско нещо може да е да те откраднат на рамо с бялата рокля. Но с времето човек научава, че няма нищо по-мимолетно на този свят от онези чувства, които са Завинаги. Особено ако оркестрите се предлагат сякаш са гърл скаути с курабийки.

It's a nice day for white wedding. It's a nice day to start again.

Always the hard way

2011-07-30T16:05:00.012+03:00

"Обичам да ми е трудно"- вечният рефрен.
Always the hard way.

Choose life

2011-07-27T09:56:00.020+03:00

Скоро се сетих за определението ти по време на една дискусия за любов и идентичност в университета. "Любовта е наличието на добре допълващи се различия". Когато различията престанат да се допълват дали е още Любов? Има ли смисъл да се бориш за нещо, ако то не те прави щастлив? Мисля че, не. Защото няма да е истинско. А неистинските неща не правят никого щастлив. Или поне не истински.

Повърхностна лъжа е, че в името на любовта човек трябва да пренебрегне себе си. Защото именно когато обича истински, той се чувства щастлив да бъде и по собствено желание дава без да е искано. Търси без да е губил. И жертва без да го молят. Ако отвътре не му идва да прави тези неща, ако не се радва искрено, ако не иска да претича по влаковите релси, мислейки само за това, което иска...Значи просто не го иска.

Опитах се да се убеждавам в обраното. Но. Обичам те. Май за никого не е тайна. И го разбрах в момента, в който си помислих, че искам да заминеш за там. Защото знам, че това е, което искаш. Защото знам, че София не е това, което те прави щастлив. Знам го, защото картата предизвиква същия adrenaline rush и в моята глава. Знам го, защото не отговарям с лицемерна абстрактност на въпроса- аз имах възможност да замина и заминах. Сега вярвам, че ако това ще те направи щастлив трябва да заминеш и ти. Такива възможности има рядко в живота: пари и работа винаги се намират.

А ако двама души са мишки, те ще останат мишки, където и по глобуса да се намират. Ако не са: трябва всяка мишка да си търси щастието така както го чувства и така както вътрешният й глас казва, че е правилното нещо за правене. За да има смисъл да си 1, трябва да има минимум 2 риби. Или 2 рака. С половин риба и половин рак, 1 не се прави. А аз не искам някой да прави компромис със себе си и да се лъже, че е щастлив, докато отвътре нещо му казва, че важни парченца липсват от пъзела. Когато нещо е истинско, човек би обърнал света, за да го има или направи. Когато не е- какъв е смисълът от изкуствени (само)жертви и кой би спечелил от тях? Рано или късно:

You've got to be true! Choose your future. Choose life.

Morpheus

2011-07-25T16:57:00.000+03:00

Най-хубаво се спи със завивка от човешка топлина. Най-хубаво се сънува, когато мозъкът е в пълен покой. И когато има кой да те пази от светкавиците, които се всмукват в решетката на прозореца. Some things just don't change.

A, добро утро

2011-07-21T10:20:00.011+03:00

Jaya the Cat са много свежи. Много летни и миришещи на Мохито, пясък между пръстите и проблясващ в тъмното Кингстън ;) А тази песничка по много приятен начин всъщност пее за любовта точно по начина, по който я възприемам: без досадна и драматична патетика. Защото it's all about loving the other person for who they are not for what you want them to be. С всичките им малки неперфектни чаровни трескички. Даже И заради тях. Nо self-proving bullshit: когато обичаш някого не ти трябва да си доказваш колко други можеш да свалиш- защото просто са ти безинтересни. И никой друг не те прави толкова щастлив.

Good morning, I know it's early
But I had to call just to the tell you to ignore
That message that I left on your machine last night
What I meant to say was that

I don't wanna fight with anyone else but you
Stay out all night with anyone else but you, girl

Don't wanna wake up Sunday morning lying in bed
With a pounding in my head next to someone else

Hanging in the sun out on the front deck
Trying to figure out where all the money went
Don't wanna have to take the cat to the vet
Pawn my guitar so we can pay the rent
And I don't wanna take an STD test
For another woman, girl, it just don't make sense

And I don't wanna be with anyone else but you, girl
I don't wanna be with anyone else but you, girl

Don't wanna catch a fire with anyone else but you
Don't wanna share my last line with anyone else but you, girl

And I don't wanna dance to drum and bass and have some other bitch come and take your place
Don't wanna eat fries from a paper bag riding home through the city in the boring rain

I don't want anyone on the back of my bike but you
Don't wanna drink mimosa's and stay up all night with anyone else but you
And I don't wanna have to sympathise with someone else's fucked up life
And if I OD I wouldn't want anyone but you, girl, to be dialing 911

Cause I don't wanna be with anyone else but you, girl

Good morning, I know it's early
But I had to call just to the tell you to ignore
That message that I left on your machine last night
What I meant to say is that I love you

Easy Living

2011-07-17T20:13:00.021+03:00

The harder we try the harder it gets. И никой не обича да бъде Сизиф. Ако нещо си струва то се получава естествено- просто така, because it feels right.

Има хора, които вечно опитват и все не се получава. А нещата са толкова простички, когато са истински. Защото колкото и да се буташ- все ще прокараш случайна пътечка, но никога няма да намериш истински път. For some roads it takes a certain kind of traveler - and you have to be one from the very beginning. Колкото и някои хора да се мислят за смели като преправят себе си по пътната карта, истинските авантюристи всъщност я пишат- не се нагаждат по нея.

Най- хубавите неща са тези, които се случват естествено. Не защото си си извадил душата с опитване и не защото отказваш да отчетеш факта, че щом дълго време не се е получило, нещо с магическа пръчка ще обърне реалността в твоя полза. Насила хубост не става. Всичко останало е временно залъгване.

Лично мен най-щастлива ме правят моментите, които Другият настоява да ми подари, а не тези, за които на мен ми се налага да настоявам. Тъй че радвайте се на живота и оценявайте онези малки мигове на смях и спокойствие, които са истинският мост към сърцата на другите. И пратете въздушна целувка на всички second-best girls, припяващи бледо на Мик Джагър с "and I try, and I try and I try....".

Когато една жена истински си струва, тя е преследваната. От самото начало :)

Ariadne

2011-07-10T18:20:00.011+03:00

Понякога се лутаме. Не защото сме изгубили себе си. А защото не знаем как някъде по пътя, сме загубили способността да говорим на един език с тези, с които вървим.

Някога говорехме на езика на крачетата, защото дори нямаше нужда да изричаме големите неща, които просто изживявахме. После крачетата отстъпиха място на езика на завъртяните очи, диалекта на обърнатите гърбове и от време на време - жаргона на непоказаните, но напиращи средни пръсти. Колкото по-малко казва човек, толкова повече му се крещи. Колкото повече говори същото- толкова повече иска то да се промени, но не знае как. И просто протяга ръка за помощ. И за прегръдка. И толкова повече крачетата не отронват и дума.

А искам толкова прости неща.

Искам да се събудя все още загърната не от одеало, а от ръката на някого.

Искам да тичам на спринт през улици и тролеи и да изпреварим всички разписания на света, защото СЕГА трябва да гледаме Гадните копилйета.

Искам да се смея.

Искам да танцувам.

Искам да намирам нови места в града, които да оцветявам със спомени.

Искам пак да играя на неговорене. Но не онова, в което се сърдиш, а онова в което си забранявате да говорите и езикът остава само усмивка и жест.

Искам да ме държат над контейнер с отпадъци и да пищя, че ще те убия.

Искам когато нещо съм се намусила да ме прегърнат през рамото и да ми купят сладолед като на малко дете.
Искам да не се обсъжда лошо настроение, а някой с глупости и шеги да ми го смени.

Искам да танцувам на Дийн Мартин, така сякаш Ню Йорк е eye blink away.

Искам да откривам нови неща.

Искам да лежа на под на стая достойна за conflict phographer и да не мога да кажа и сричка от щастие.

Искам още преди да съм се събудила сутрин да съм разтегнала устни в усмивка. И да има кой да ми каже.

Искам да забравя всяка безсмислена караница. Всеки погрешно разбран жест.

Искам след толкова време да бъда истински циганка. Без въпроси и без думи. Просто- накъдето задуха сърцето и вятъра.

Искам да откривам света и да си представям като в детска игра как го откриваме двамата. Съвсем сериозни за Папуа Нова Гвинея.

Искам всичко да е игра, не игрички за възрастни.

Искам да затрия всички страхове някъде, където никога няма да чувам какво са ми казвали.

Искам да се изкъпя във фонтана.

Искам да рисувам отново.

Искам да запълня цялата карта с pushpins.

Искам да имам своето време сама за всичко, което реша.

Искам да бъда в разказ с отворен край, а не в драматичен безизходен commitment.

Искам да няма нищо по задължение и подразбиране, а като ученичка да чакам дали ще има следваща среща. Без подразбиране какви ще бъдат нещата, а с импулсивността на днес искам това, пък утре ще дойде както си го направим.
Искам малко време откраднато през ден, три или два от личната седмица. Време, което е малко количествено, но прекарано само усмихнато. Качестветно.
Искам в редките случаи, в които помоля за нещо да няма въпроси, а просто разбиращ support, за който после с радост да върна услугата.

Искам да откривам нови приятели и нови неща, които не съм подозирала, че обичам да правя.

Искам да вярвам без капка съмнение.

Искам да правиш същото по своя си начин и пак да си щастлив, че го правиш до мен.

Не искам вечност. Как го реши и защо си мислиш, че рутината й ми е особено приятна?

Искам само и единствено това Сега да е щастливо.
Hand made.
With love.
For me,
only.

Play/life

2011-07-07T10:37:00.008+03:00

Понякога просто ни трябва да чуем и повярваме в нечии думи, за да се помирим с миналото и да започнем пак да пишем без план по любимата tabula rasa. И да спрем да си мислим, че неказването на нищо говори нещо на някого.

Fuck telepathy! Светът е милион пъти по-хубав, когато просто си искрен какво искаш. Тогава то е точно това, което казваш и нищо underneath, in between или above it. Просто сега.

Честит (минал) ден на целувката. Единственото условие да празнувате е да не мислите за нищо преди или след нея. A little less thought, a little more now. A little less why, a little more how :)

Smells like Burberry

2011-07-05T10:24:00.008+03:00

Обонянието е едно от най-подценяваните сетива, но и един от най-силните посредници между заобикалящата ни среда и механизмите на мозъка за преработване на информация. Не ви ли се е случвало определена миризма да предизвика мащабна визуална асоциация, която връща към живот цели сцени или периоди от миналото ви, които асоциирате с нея? Има една специфична миризма на ранна есен, която като в Inception ме запраща в почти възможни за докосване скандинавски улици...

Имам си малък ритуал и като заминавам да живея на ново място или отварям нова страница в живота си, обичам да я свържа с нов аромат. Парфюмът трябва да отразява както характера така и начина на живот, който водите, иначе нещо между редовете ще остане не на място. С малка черна рокля и аз най-обичам Tresor на Lancome, но през деня аз съм градско момиче. Casual. (Слава богу) не от тези, които се взимат тежко и на сериозно. Обичам да се смея. Да мириша на плодове и на пролет, затова и търся леки аромати, които оставят следа без да натрапват. Слънчево-свежите нотки на Be delicious белязаха целия ми престой в Щатите и вярна на марката за още малко си пожелах Love from N.Y никога да не свършва.

Парфюмът все още не е свършил за разлика от любовта, но какво да се прави- така е с вечните неща. За сметка на това 1881 секунди single girl щурм на Швеция си остават като всички хубави неща в малка опаковка за специални случаи. A от време на време, когато се чувствам непреодолимо момичешки открадвам и малко ухание на цветни балони с Cherie. Сега обаче животът задава нов ритъм. Започва ново начало. На малко по-пораснало момиче. С нова дестинация на ум и неотменния бежов тренч в хладните дни. Рафтът ми чака да сложа на него The Beat.

Side view

2011-07-02T01:45:00.043+03:00

Понякога наистина трябва да погледнеш на нещо отстрани, за да го видиш такова каквото е. Без излишни емоционални краски и самооправдана патетика.

Вчера като че за пръв път си позволих да излея неща, които се бяха трупали в продължение на месеци. Така се бяха трупали, че чак като ги излях почнах да си давам сметка, че те до голяма степен са минали и заминали. Гордостта ми така полудява от факта, че за главната роля вместо готина актриса се буташе нахална дубльорка, че продължавам да пренебрегвам факта, че тя отдавна напусна филма. И че всъщност за малкото си екранно време пак си остана статистка,с която главният герой така и не прояви интерес истински да партнира, камо ли да представи на който и да било.

В крайна сметка някои хора оставят отпечатък за цял живот, а други само събират трохите от чуждата маса. Защо се ядосвах за трохите, които някой е обрал? Отговорът май е, че просто винаги съм била такава. Всичко или нищо. Затова и е или тотална любов, или "Здравей и Довиждане". Не ми се занимава с нищо по средата и това е. Прав беше Иван за принцесата.

Тази вечер насред чудно сантименталния суинг и приятната кратка среща на тротоара осъзнах, че да държиш отрицателни чувства към миналото е най-сигурният начин да си съсипеш настоящето и да поспънеш бъдещето. Аз не искам да живея така. Няма и смисъл. Aз мога да прощавам и оценявам това, че макар и само като приятели, се борим заедно да оставим всичкия bullshit behind. И ме правиш няколко идеи по-усмихната, като опитваш толкова много.

What's done is done. Който вече е излъгал нека отговаря само пред своята съвест дали ще може да погледне себе си ако излъже отново. Но и нека си знае мястото онази, която имаше наглостта до мен да говори каква няма да бъде. Fuck you very much, остана си точно това. Защото когато човек обича, не се крие, а иска "да крещи че това е той и няма как да бъде иначе". А ти само за мен си крещял. Знам че си по-малко подвластен на догми от другите, но ако дори малко се съмняваш дали не е по-правилно да останат контактите: представи си майка си или сестра си в същата ситуация и сам си кажи как би искал да постъпи мъжът до тях, за да се чувстват те спокойни, уважавани и зачитани.

Колкото до мен. I want to leave the past behind. I want to kiss, I want to laugh and I want to live my life as happy as I can, с някой който наистина ме обича.

'Der Mensch ist nur da ganz Mensch, wo er eine Maus ist.
Und wo er kuschelt'

Бертолд Конрад Мечо фон Мишков

Evacuation festival 2011

2011-06-27T14:36:00.003+03:00

Снимки: Личен архив ©

Събитието на лятото издигна предимно пара-планеристи и любители на екстремните спортове. Е, вдигна във въздуха и част от сцената. Много ми се щеше да видя на живо B-real и Gentleman, но пък видях секс между щрауси в ресторант Герена. С две думи- животът се случва достатъчно интересен и без да се жалваме какво сме изпуснали: важното е да си с правилния mindset.

Е, прегръдките помагат. Както и бирите. И добрата компания от други хора, за които chill out не е просто музикален стил, а по-скоро начин на прекарване. Аз не чаках с трепет Джей Кей, тъй че джази електрониката на Паров Стелар ме остави пределно щастлива. А в паузите между изпълнителите времето се запълни от 2-3 изтрезнявания и поне толкова изгубвания сред тълпата с лежерното "еми, така и така не знам къде съм, дай поне да поснимам". И за разлика от моята визия, поне снимките бяха на фокус. През по-голямата част от времето...

Stereo MCs посрещнаха ударно. Morcheeba сцепи с attitude като накара цялата публика да върне средния пръст на някаква много отракана зрителка на предните линии. Аз разумно се отказах от бънджи след 4 бири и кебапчета, а електронната сцена продължи да си ме привлича като магнит и да дърпа като Master of puppets всяка клетка от тялото ми. Особено помогна и страничната й функция да измие от ушите ми досадата на Hurts. То верно боли да се слушат.

За втория ден няма какво да говорим: всички знаят какво Не се случи. И все пак ми се струва, че няма какво толкова да се впрягаме за неща, които нямаме сила да променим. Че имаше пролуки в организацията - имаше. Но природата и фортуната на Орф не се поддават на логика. Както и гредата, която падна върху съседната маса, докато чакахме за поне 50та минута нещата си. Лично мен 1-2 кофти неща накуп ме поздухват,, но от 3-4 нагоре- всяко следващо започва да става все по-смешно. В крайна сметка доброто изкарване трябва да идва от доброто настроение. Обратното е твърде подвластно на обстоятелствата, за да е гаранция за хубаво време.

Нямах шанс да запомня Delinquent habits, но винаги ще се сещам за 12 годишния ни приятел Иван от центъра на Банско , който смело ми заяви: Наздраве, принцесо! за потрес на батковците наоколо:) С малко изключение от тъжните теми към края: мерси на всички за големия уикенд!

О fortuna

2011-06-23T10:18:00.007+03:00

Снимка: Личен архив ©

Най-обичам спонтанни покани за състезаване с времето.

Да хванеш служебната кола. за да отидеш след работа на опера (е, добре де, кантата) в Пловдив и да се прибереш в 3 сутринта? Защо не! Още повече, когато тръгването, спирането, заключването и изобщо намирането на колата са под въпрос. Под нощен, топъл, летен и забавен въпрос.

Ако не гледате Carmina Burana на живо трудно мога да ви предам усещането от композициите на Карл Орф. И забравете за преекспонираната филмова O, fortuna! Защото средновековният сборник от поеми оживява под нотите на Орф по съвсем различен начин на сцена. И най-важното: идеята за колелото, което се завърта е много по-силна, когато започнеш и завършиш с нея. И си закъснял пак за опера и седиш пак на стълбите както някога в същата компания.

O, fortuna! Съдбата се променя. И моментите, в които си под колелото са от най-ценните. Защото научаваш най-важните уроци за другата страна на монетата. Защото оценяваш колко повече тежи една усмивка на везните. И защото следващата стъпка неизбежно е нагоре.

В крак с времето

2011-06-18T22:18:00.007+03:00

Снимка: Личен Архив ©

Когато ми изпратиха снимка на паметника в събота сутринта първата ми мисъл наистина беше "О,дано не е някакъв mock campaign и наистина да са го направили", а първата емоция: пълна еуфория. Това наистина е най-якото нещо, което се е случвало в градската среда на София от...всъщност откакто се помня. All American попкултурна соната, слой капитализъм върху една от последните живи останки на социализма. Наистина в крак с времето: с много хумор, ирония, креативност и гениално подбрани персонажи според основната композиция от фигури на паметника! Благодаря ти, анонимни, ти си моят герой!!!

Находката се вписа идеално и в общия идеен поток, задействан от жълтите ленти на Sofia design week. Fun is all around (с изключение на едно малко ядосване) беше и абсолютното мото на изминалата седмица. Наистина излезе, че мястото е само наполовина себе си, а другата половина идва от хората, с които си в него. Новият чифт очила, който слагаш ти показва че колкото и добре да познаваш града си (както и в добра любовна история) никога не е късно отново да намериш неща, които те очароват в него.

Любимата ми компания от престоя в Италия кацна миналия петък и с нейна помощ видях София по нов, свеж и подчертано отварящ очите начин. Обиколки с колела и случайни познанства, лунни затъмнения и огнени снимки, изпуснато Скопие и социални експерименти и много смях, глупости и безразборен girl talk. Както и осъзнаването, че най-важното във взаимоотношението ни с хората е просто да казваме искрено от какво имаме нужда и да не забравяме, че най-хубавото усещане е да споделиш усмивката си с някого. Или просто да се прегърнете и да оставите назад всичко кофти, което е имало в миналото. This is now. И аз искам само да се смеем :)

Safe from harm

2011-06-16T18:35:00.006+03:00

Понякога възрастните са като малки деца. Умаловажават значението на действията си като част от някаква лежерна игра. Колкото и силно да ударя нали все е на ужким?! Но белезите не са на ужким! Нито тези от хвърлените камъни, още по-малко тези от хвърлените думи. Никой не иска да играе с хлапето, което те бута грубиянски и вместо да ти подаде ръка да станеш след това те кара да се извиняваш, че едва ли не ти му пречиш в играта.

Ако ще мислим като деца, нека поне изберем чистотата, с която виждат света.

На вратата на сърцето на някой не трябва нито да чукаш,

нито да нахлуваш, нито да се молиш, а само да пееш. (11 г.)

Любов, мистерии и още нещо

2011-06-10T12:23:00.021+03:00

След множеството автентични, качествени и истински грабващи филми от миналото на родното кино ми беше трудно да преглътна жалките арт пози на кино-творците ни допреди 5-6 години. То не е трагедия, то не е преход, то не е чудо. Любов, драма, политически анализ, истината за живота и (претенции) за високото изкуство...И всичко това натъпкано в два часа, след които дори най-върлият киноман е готов да издигне храм на Адам Сандлър само и само да не му се налага да гледа отново толкова лошо скроен опит за задълбочен сюжет на роден език...

Радвам се много и особено искрено, че през последните години поехме обратен завой. Често чувам (от другите, а и от себе си) израза "като за български филм е добър." Значи не мерим по универсално високи стандарти, ами си знаем че сме назад и един вид: абе, като за наш става? Това е показателно, че сме по-скоро в състояние на истински преход, отколкото на възход. Но като всеки оптимист: всеки симптом за отиване към по-добро, за мен вече Е по-добро. След монохромния чар на Дзифт, трогателната големина на света и спасението и инжекцията реалност на Източни пиеси по географски причини останах далече от новите ни заглавия. Още ми предстоят Тилт и Стъпки в пясъка, но някак си началото на 90те и драматичните човешки съдби са достатъчно застъпени засега в киното ни и последните седмици реших да заложа на опитите встрани от тях...

ТВ УВОД

След season finale-то на Стъклен дом, което случайно хванах по телевизията мисля, че коментари относно визуалното качество на новите български заглавия вече са излишни. Крайно време е да спрем да се хвалим, че кино и тв продукцията ни най-накрая изглежда на ниво откъм операторска работа и качество на заснемане: това трябва да се приема за даденост. И все пак: хоризонталният кадър с хеликоптера и Застарена Петрова в езерото си беше доста внушителен скок за българска тв-продукция. За което- респект!

Преди да премина към истинските филмови заглавия искам само да отбележа, че при все придържането към всички клишета на жанра си, сюжетът на въпросното тв-заглавие е доста на ниво. Особено за target audience-a, който допреди малко най-вероятно е гледал как някой Илхан търси път към сърцето на възлюбената Шерефе. Приятно впечатление правят и типично бълграските шеги и закачките с някои особености на нашата мила родна действителност, далеч надхвърлящи Люлинския хумор на Комиците и подобните на тях жалки подобия на качествена комедия. Action, good story and comic relief- какво повече можете да искате от сериал, чийто доскорошен единствен конкурент беше телевизионен театър с крадено от Германия заглавие. По-добре Verbotene Liebe от Забранена любов...

ЛОРА ОТ СУТРИН ДО ВЕЧЕР

Но да се върнем на големия екран. Закъсняла и затичана към Дом на Киното, за да запълня поредната пролука между други ангажименти влетях в салона в синхрон със закъсняващата за бизнес среща на екрана Миленита...И въпреки че определено се разтоварих с Лора от сутрин до вечер, обективно трудно мога да го нарека добър филм. Фантастичният сюжет, обещаващ от трейлъра голяма мистерия си е една голяма измислица съшита с бели конци и кривящи хапчета. Общо взето историята е на ниво ТВ сериал за подрастващи с мистичен елемент. Макс възраст 13-14. Персонажите обаче и някои от шегите бяха доста свежи и си мисля, че ако телепортираме Лора, Марио, Джаба, пушилките от зоопарка и мрънкащата развалинка Силвето в някакъв по-приличен и заземен сюжет може да се получи много приятна ситуационна комедия: на малък или голям екран.

Като изключим глупостта със зарчетата намерих за доста свежа географията на града, която филмът рисува като поле за действие на персонажите, добавяйки анимационни заигравки с главните (супер)герои. Мартен, който по принцип леко дразни с напомпаното си самочувствие като водещ е безобразно секси с тия флеш-ове, татуировки и карирана ризка в стил небрежен канадски младеж. Колкото и хейт да чувам от разни хора за Миленита- с някои малки изключения на преиграване смятам, че тя е ужасно симпатична глътка свежест и позитивна енергия на екрана. Ободряващо е на фона на вечно мрънкащи и недоволни хора дори само на екран да видиш някой, който подминава проблемите с такава чаровна лекота и едно простичко "абе стига бе, какво толкова. Всичко ще се оправи".

Като цяло ако нямате развинтено въображение и не сте настроени, че отивате на кино просто за да се отпуснете с нещо свежо и неангажиращо- не ходете на този филм. Ще мрънкате на всички наоколо колко е тъп и в крайна сметка ще пропуснете най-важното в него: че inception-a, необходим за благоприятна кино-среда вече покълва и правим все по-разнообразни филми за всякаква възраст, вкус и настроение. Once you start creating niche markets, the choice for the audience inevitably improves.

LOVE.NET

И сега най-мащабният проект, от тези които исках да спомена. Oще от голия трамвай на трейлъра се разбра, че в Love.net ще си говорим за разкрепостеност, (онлайн)секс и евентуално любов. Отидох подготвена за най-лошото, за да мога да дам шанс на филма да ме изненда приятно. И донякъде той успя. Сюжетно Love.net използва познатата вече формула с преплитащите се истории на различните персонажи, позволяващи ни паралелно да следим няколко (не)любовни истории. Дотук хубавият момент с последователността приключва. Ако бяхме малко по-радикално настроени определено първата реакция към филма би била призива: Осъзнай се жанрово! Защото Love.net на моменти е пълен и нечленоразделен хаос от романтична комедия, семейна драма, artsy коментар на реалността, провокативна сексуална заигравка и мащабна реклама на Nescafe. На моменти човек се разконцентрира в целия този хаос от идеи и се пита още ли гледа същия филм.

Няма го усещането за плавен преход и последователност, което гради основата на истински добрите филми с преплетени истории. Има персонажи, които буквално висят във въздуха като колежката на Андро (Захари Бахаров): конкурира ли го, сваля ли го и изобщо след като така и така не развиват персонажа й за какво е откъслечното акцентиране върху него с близки планове и дълги секунди екранно време. Същото важи и за иначе прекрасната ми бивша съученичка Лидия Инджова, която има достатъчно голям актьорски потенциал, за да се чуди човек какво точно искаха да направят с нея при двата близки кадъра, които така и не дадоха начало на персонаж. За евтината любовница на доктора (Христо Шопов) няма да коментирам: тя се появи и напусна сюжета със скоростта и класата на пернишки голф...

С изключение на тази елементи обаче, Love. net oпределено имаше и безспорно силни страни. Захари Бахаров определено се очертава като един от стожерите на новото българско кино и театър. В крайна сметка малко хора могат да стоят убедително до Христо Шопов и да разколебаят публиката кой има по-силно екранно присъствие. Партньорството му с прекрасната Диляна Попова беше заредено с много химия и много от онова леко отношение към живота, което споява любовта на истински готините двойки. Флиртът му с Койна Русева нажежи целулоида до червено въпреки баналността си, но черешката си остава комично-психеделичният ефект на "пускам стръвта на всякъде". Респект и за известния кадър с клавиатурата: eye candy от където и да го погледнеш. С изключение на светещата реклама в нощния град, която наред със старателно обърнатите фронтално чаши и други детайли, не спря да се натрапва като преекспониране на спонсорите на филма.

Както и да е, най-силната част на филма бяха двете подчертано не-сексуални и семейни нишки в сюжета на филма. Лора Чешмеджиева, с тяло на супер модел и лице на средно симпатичен хамстер, беше голямата изненада за мен в прехода от трейлъра към самия филм. Хареса ми, че филмът показа и един друг поглед към това какво прави масата български момичета да се държат като персонал на публичен дом. Самотата и липсата на разбиращ(и) родител(и), които тласкат малката към този тип поведение всъщност я направиха един от най-неочаквано интересните персонажи малко в стил Мена Сувари в Американски прелести. Привидно пошла, нахална и нахакана, а всъщност просто търсеща малко истинско внимание и с потенциал да бъде доста свястно дете, ако я изкарат от средата на майка-сексуална тигрица и приятелки- болни за (сексуално) внимание. Най-"добрата" от трите беше Камелия: колко ще пласта фон дьо тен и самочувствие да сложиш, тези дупки по лицето не се крият, baby. За масата момичета, които не могат да привлекат внимание с други качества, свирките и голите снимки май все са си опция...

Най-хубавата и трогателна част от филма обаче си остава много сериозното и много разтърсващо преоткриване между двамата съпрузи: Мила (Лилия Маравиля) и Илиян (Христо Шопов). Изневярата му в началото за мен беше пълна мистерия: да имаш вкъщи толкова красива и интелигентна жена и да водиш по хотели намацано с грим бледо подобие ? Защо? Отговорът, както се разбра се крие в тишината и отчуждението. Да накараш мъжа си да се влюби отново в теб през онлайн профил, докато той няма интерес дори да ти отдели едно изречение на живо е едно от най-тъжните неща, които съм виждала на екран и без майтап не спрях да рева във всички сцени с двамата (не)влюбени.

Тъжно е когато мързелът да се постараем да впечатлим човека до себе си ни накара да смятаме, че той е скучен, а не че ние сме забравили как да му се радваме и да го караме да се чувства оценен и обичан. Глупаво е да имаш до себе си някой, който е всичко, което би могъл да си пожелаеш, но рефлектирайки собственото си оттегчение върху него да виждаш само скуката и рутината, която обстоятелствата са създали, а не пълната със страст и живот личност, която търсиш. И която вече е до теб, но е съсипана от липса на признание и любов и трябва да гледа онлайн истини за жени, които не могат да й стъпят на малкия пръст, но се класират вагинално пред сигурността на познатото...

Най-трогателната любовна история и най-силната сцена с лицето на Маравиля, когато четеше писмото на осъзналия се съпруг. Кара те да вярваш. Да се надяваш, че има такова нещо- Любов. И тя не е само виртуална.

Gypsy at heart

2011-06-05T13:01:00.008+03:00

А body in motion tends to stay in motion...

Когато имаш нужда от промяна, животът на ново място не е просто нова локация. Той е ново начало, в което градиш сам и изначално се преоткриваш. Съответно и връщането на стари места е малко като паралелна вселена. Имало я е там, където не си бил и в нея си останал Предишен в очите на хората. А през това време ти вече си бил нов. Събирането на двете части, когато се върнеш е объркващ процес. Турбуленция, ураган и пясъчна буря. Будя се сутрин и ми трябва минута, за да си припомня къде съм. А някои хора ми говорят все едно имат property rights.

Винаги има преходен период. Добрата новина е, че той се скъсява.

Две седмици по-късно Италия вече ме застига и концентричните кръгове по водата се изравняват. Авантюрата отново запалва своите огньове в стана, а вчера свири за мен акордеон. La vie en rose започна пак, но усещането за временно пребиваване си остава.

Накъде ли ще повее вятърът? Meчтая за нечия вярна прегръдка.

exPosed

2011-05-31T16:00:00.001+03:00

Разликата между оригинала и имитацията е, че оригиналът сам задава себе си като стойност и също така сам обуславя своята промяна. Копията и развитието им са вторични и непълни, защото са отразени. Хората искат слънца. Луни колкото искаш.

Set fashion, don't follow. Spit vitriol, don't swallow.

In Bloom

2011-05-26T11:47:00.002+03:00

People walk in and out of our lives all the time. Ние се променяме. Те се променят. Обстоятелствата се променят. Особено ако жадно се надбягваш с живота и не искаш просто да те има, а да запълваш истински всяка минута. Някои хора ги няма само физически, но винаги когато пространството ви събере на едно място с тях сякаш не е минал и ден. Други просто изчезват и не се сещаме за тях докато не ни връхлетят с думи отнякъде. Трети усещаме че макар и тук, вече не са това, от което имаме нужда. Четвърти не успяваме никога да забравим, защото са неразделна част от пътя, който сме извървяли.

Колкото и силно да въздейства магията на новото, в перспективата на отминалото време се вижда най-добре кои са хората, които наистина значат нещо за нас. Които наистина са били до нас не само в усмивките и безгрижието, но в най-трудните моменти. Не съм забравила какви глупости и (Големи!) грешки съм правила, но и никога не забравям кои са хората, които застават до мен в онези решителни моменти, въпреки всичко. Когато се вижда дали I'll stand by you е просто част от песен, която си пеете заедно или нещо, което наистина правиш...

Казвам го по особено куц начин, защото както знаеш трудно изразявам особено лични неща. Но ти благодаря за всички моменти, когато си заставал до мен! Чакам те на корица на Nature. Честит рожден ден, Пла!

customEyezed

2011-05-22T21:18:00.012+03:00

След едно вълнуващо унгарско посещение, което като ураган премина през морски пикници и колоездачни алеи, видях много стари неща с нови очи. Мястото на което сме се променя не само с нас самите и с времето, но и с хората, с които го виждаме. Католическа меса на хинди за индийските вярващи и много дъждовни абсурди, последвани от седмица на много сбогувания и до-скоро-виждания. Nein Mann, ich will noch nicht gehen! Не и сега, когато се убедих, че и най-смелият порив на въображението ми не може да роди нещо по-добро от реалността. И така след авто-стоп до гарата с куриерското бусче и непосилно тежък багаж. След двама истински приятели, които тичаха в 6 сутринта, за да бъдат с мен и в пътуването. След няколко истински лични подаръка и един смело пътуващ мечок с колан на седалката до мен...открих една малка статия за Оливър Голдсмит.

"Everything we do at Oliver Goldsmith is as it was- made by hand in England. It is a tailored service that takes about six weeks to complete. From the full consultation where we take a number of different facial and head measures including eye size, to choosing the specific acetates from hundreds of rare, vintage colourways.

Then there is the actual production process: the frame cutting and hand filling of each pair of glasses, to barelling and hand polishing. The old boys that do it now are 60 plus and have worked for us for decades but we take on and train up apprentices from local schools to make sure the art doesn't die."

Винаги можем да получим нещо бързо и наготово. Цялата идея на масовата продукция е в задоволяване на непретенциозния вкус. Колкото и отмиращи да изглеждат някои занаяти обаче, забавянето им във времето се умножава по качеството. За нещата, които си заслужава да запазиш трябва да платиш определена цена и да изчакаш колкото е необходимо. За да бъде готово: за теб и Само за Теб.

Евтините покупки не се предават от поколение на поколение.

Due North

2011-05-10T17:43:00.020+03:00

South is better than East and North is better than South. Или поне такава натрапчива мисъл се въртеше из главата ми през последната седмица. С две думи- от Италия заминахме на разноски на университета на семинар по приложна етика в Белгия и поне аз като чужденец и за двете държави, имах възможност да наблюдавам отстрани някои много интересни разлики в културно и образователно отношение. И се убедих за пореден път, че вътрешният ми компас е настроен на северни честоти...

Италианците като цяло са по-добре изглеждаща и финансово привилигирована вариация на някои много типични български черти. Шумни, хаотични и с подчертано колективен дух, групичката от Апенините ярко се открояваше от северното спокойтвие на заобикалящата среда. Парадоксално на шума, който вдигаха и общителността помежду си, групата беше подчертано затворена, консервативна и негъвкава по отношение на каквато и да била комуникация с хора извън нея.

На международен семинар поне по моите разбирания не те пращат да се покажеш пред чужденците и да се разходиш малко в друга държава. Обмяната на опит с хора, които изучават сходни специалности, но в съвсем различна образователна система може да ти даде ценен поглед върху това, което правиш, ценен feedback на какво ниво си. И като бонус: е винаги ужасно интересно да се сблъскаш с друга култура, език и начин на правене на нещата.

Да, ама не. Съвсем по байганьовски, италианските колеги набързо отсъдиха че белгийците са много зле и са им много тихи. Освен това говоренето на английски им се стори твърде нахално изискване за международна конференция и решиха да заложат на единственият ези, който за тях е достоен да надхвърли всички възможни комуникационни бариери: италианският.

На мен и финландския колега (единствените чужденци във въздесъщата италианска група) казваха само Good morning, а колегите от Католическия университет в Льовен (предимно канадци и американци) удостояваха само с усмивка и царствено присъствие. Нещо като сайлънт диско найт, само че през деня. А не е като да нямаше какво да си каже човек с онези безкрайно отворени към другите младежи, които освен всичко можеха да прекарат цялата кафе пауза да обясняват гладко и ясно идеите си, вместо да сричат наизустени теории.

Да не говорим за бонуса в лицето на най-симпатичния бразилец, който ако поразпиташ може да ти разкаже за прекараната година в будистки манастир след като е приключил с основаната от него....пънк банда, наречена Porco dio...Така де, защо да опознаваш такива хора в Льовен, вместо да си стоиш с колегите, с които се виждаш всеки ден и може да си говорите на родния език без да видите нищо от другата държава освен кафенетата и магазините...

В заседателната зала положението беше по-зле и от кафе паузите. Да оставим настрана, че презентациите звучаха като аудио-запис на google translate: не всеки е длъжен да е добър лингвист (дори да се абстрахираме, че се е състезавал за международна конференция и качественото владеене на езика е минимум, не за друго, а за да можеш да участваш пълноценно в дискусия.) Общо взето ако Алеко Константинов можеше да драсне няколко параграфа за това би го кръстил Бай Ганьо - Академик. Все едно да пуснеш отличиници в СУ по преписване в състезание с MIT...

Че италианските презентации бяха преразказ на лекциите на техни професори в унивеситета- бяха. Дори нано-микроскоп трудно би открил някакъв зародиш на лична интерпретация и теза. Но най-грубо липсата на истински интерес към темите на семинара личеше от гробната апенинска тишина по време на всяка дискусия. Нито един въпрос не полетя от италианска страна към белгийските колеги, пък какво остава за отговор или (Пази Б(л)оже!)коментар към иначе течащият с пълна сила дебат...

И докато използвах почти всяка пауза да говорим по етични или злободневни въпроси с безкрайно отворените и активни "опоненти" от Льовен, около мен царяха погледи на пълно недоумение: какво има тя да си говори с другите, нали трябва да си изкараме презентациите и оценките, а те са ни конкуренция! С конкуренцията не трябва дори да се говори!

Супер...Любимият ми момент обаче настъпи вечерта преди сесията, в която трябваше да презентирам с поразително нашенския въпрос: "Какво искаш да те попитаме?". Как така какво искам? Казах аз с очи приятно окръглени от недоумение! Целият смисъл на дискусията след презентация е да си провокиран. Да видиш как тезата ти удържа на Peer review и най-вече да чуеш какви алтернативни гледни точки могат да възникнат на базата на работата ти. И при това безкрайно поле за академично вдъхновение трябва да подготвя сама въпрос към себе си, който друг да ми зададе, за да изглеждаме и двамата подготвени? Fuck off!

Ако някой е дошъл, за да му се разпишат в студентската книжка нека поне не очаква от мен роля в същия театър. "Ама ние не сме философи по образование, ако ни питат нещо как да отговорим?", "Ами нашият английски не е толкова добър и ние трудно"... Ами...никой не те кара, ако не можеш! Хората трябва да са на зададеното ниво, а не нивото да се мести според това какво не могат хората. В крайна сметка това е интердисциплинарен семинар и ако си на него се предполага, че дори без формална подготовка си направил сам такава поради интерес към материята. И аз не съм философ по образование, но за собствено удоволствие съм се интересувала от тази материя през годините, за да ми дойде изобщо идеята да участвам в такъв семинар...

В крайна сметка най-добрият начин да видиш дали някой наистина може да мисли е да видиш как реагира, когато е съвършено неподготвен за въпроса ти. Забелязах едно несъответствие и зададох чисто приятелски въпрос на един колега-канадец, който му посочи една голяма пролука в тезата му. Реакцията? Тотално вдъхновение да потърси решението и последвани от благодарности за въпроса от самия него и всичките му колеги.

Обратната страна на монетата: зададох доста простички въпроси на почти всяка италианка свързани с някои неща, които просто нямаха нищо общо с това, за което ставаше дума в презентациите и изглеждаха като закърпени отдругаде изречения. Реакцията беше на паника, раздразнение и любимото ми:" I haven't studied about this".

Well, you might as well try to think about it..
.

С изключение на тези потресващи изпълнения, седмицата за мен беше едно от най-интересните и ползотворни неща през годината. Имах известни очаквания за преживяването, но те бяха няколкократно надминати от качеството на лекторите, дискусията и участието на университета ни-партньор в Льовен.

На любимия ми принцип Work hard, play hard обаче реших за десерт след тази храна за ума и душата да си подаря 2 дни на тотална активна почивка и тичане по влаковите перони на Белгия. Десетки бири и 6 култови места в столицата на Европа с най-забавното момчешко crew. Плодова закуска с обща приятелка и светкавично отпътуване към друга. 2 дни. 3 града. Безбройни емоции и дни на отворените врати. Припомнени франкофонски способности. Вмъкване в Консерваторията в Гент и други улични импровизации, родени от потенциала на големия град...

Никъде не се чувствам така у дома си, както се чувствам на Север.

La nuit americaine

2011-05-03T13:04:00.001+03:00

Има нещо дълбоко обезпокоително в нация, която празнува екзалтирано на улицата нечия смърт. Любопитно ми е и как ще се отрази тази демократична еуфория върху иначе спадащата популярност на Барак О. Няма съвпадения в Американската външна политика и цялото фиаско около събитията в Аботабад ми напомня за слънчевите очила на Хорацио вървящи в комплект със задължителното: Justice is done.

Наистина е забележително как с целия си потенциал да бъде едно гениално ново начало, Американската мечта изпада решително във водовъртежа на безумния W.A.S.P извор на повечето от принципите си. Религиозният фундаментализъм е опасно нещо и в случая не говоря за Осама, а за ордите промити мозъци в Южните щати, за които християнският морал е мерило за света. Вие си сринахте кулите с десетилетия налагане на изкуствен морал над хора, които не ви го щат. И преди да убиете брадатия, вие сами родихте каузата му. Както при всички изкуствено наложени граници над другите и (само)илюзии, сблъсъкът с реалността показва само неовладяна невроза.

The breakfast club

2011-05-02T18:09:00.003+03:00

Everything feels just so easy and I like my breakfast alone.

Харесва ми аз да задавам ритъма си. Да преценя кога ще изляза с неизменното какао с канела в ръка. Сутринта е моето пространство, което не искам никой да пипа. Обичам миризмата на скорошен изгрев. Избутването на още по-зеленият от дъжд дървесен тунел, под който трябва да мина. Малки спомени от града предната вечер. Всяка вечер е различна. Но с една малка щастлива константа. Никога разбирането не ми е било толкова лесно. Easy-going. That's how it should be.

Всяко напрежение и всеки конфликт са симптоми за нещо излишно. Нещо ненужно, нещо без което ще можем. Харесва ми лекотата, с която всичко се случва отново. Като малко дете, което никога не е губило вярата си. Харесва ми много да няма Игра. И просто да бъдем деца.

The last Temptation

2011-04-27T12:39:00.009+03:00

40. 40 години в пустинята за евреите. 40 дни изкушение Христово. 40 дни преди Възнесение...40 дни на много въпроси и отговори, които исках да си дам още есента в компанията на Казандзакис и някои нехубави мисли. И онзи ден по време на великденското шествие, с което преминахме целия град осъзнах, че без да го моля за това, съзнанието ми само си ги взе. По правилният начин: действайки и осъзнавайки, без илюзията за мъдрост на отшелничеството. Да ме прощава Симон Пустинникът, но Луис Бунюел е най-ценното в цялото му занимание...

Лесно е да се носим по течението: на обстоятелствата, на удобното и познатото. Най-трудните неща са Краят и Началото. Because they cause rupture. Because they require a decision. Because they entail leaving your comfort zone and building anew. Последните 3 дни бяха и последният трап за прескачане. Grand finale на няколкомесечен академичен труд, в пълната изолация на домашните стени. Последното нещо започнато преди новото начало, последната глава за затваряне. Тежки 3 дни на пост-алкохолна абстиненция и равносметки не само в областта на биоетиката, но и на личните (а)морални търсения. За да откриеш правилния ритъм, металното топче на метронома ти трябва първо да отбележи и последния неконтролируем дисонанс.

Много изкушения се появиха като мираж в пустинята. Някои бяха последвани. Сега в спокойната липса на мараня от другата страна вече знам истинските си отговори на въпроси, за които си мислех че нямам дори колебания. Вчера закъснях за вечерята, дописвайки текст, който след дълго упорство и конфликт се превърна в любимо дете. Няма по-хубаво усещане на света от завършването на нещо, защото отлагането не е нищо повече от страх да поемеш отговорност за (без)действията си.

Най-сладките чаши сангрия са след положени тежки усилия. Най-смешният pillow(s) talk с приятели е този, който ти връща усмивката след 3 дни абсолютна сериозност. Най-интересните взаимоотношения са тези, които наистина са изградени бавно и са претърпели развитие. Последните седмици с Агата наистина показват колко различна посока може да поеме отношението ни с хората, ако сами променим начина по който ги виждаме. Колкото до Северните сияния...

Чувството ми за естетика ликува.

Sensory Overload

2011-04-25T23:09:00.001+03:00

В свят на евтини докосвания и червени светлини, кожата значи много повече от домогването под нея. Механична размяна на думи и реплики. Очаквани въпроси и отрепетирани отговори. Отиграни игри и преговорени преговори.

Празно.

На фона на цялата тази безличност и заучени гонзо движения най-неприличната и забранена фантазия е тази за истинско докосване. За електрически тръпки по пръстите, които галят косата на някого. За целувка по рамото. За смях под завивките. За безмълвното вълнение дори да не можеш да кажеш от вълнение "Об........

Няма нищо по-лесно на този свят от малко взета назаем плътска обвивка. На детето у нас ли трябва да оставим сърцата си?

Sie wollen mein Herz am rechten Fleck

doch seh ich dann nach unten weg
da schlägt es links.

Миш-ън Impossible

2011-04-20T23:14:00.003+03:00

Най-добрият въпрос, който някога съм чувала и който обръща познатият свят с главата надолу. Въпросът без който толкова хора така и никога не започват това, което истински искат. Никога не късат телта от страх, че порязаната плът няма да си струва. Никога не се престрашават да пробват пътчеката към хората, които истински искат. Никога не излизат от обезопасените стени на удобната си кутия. Никога не се затичват срещу стена, готови да завъртят тялото си на невъзможен брой градуси. Защото дори не сме сигурни какво истински искаме докато не си представим свят, в който нищо не може да ни попречи да го получим.

What would you attempt to do if you knew you could not fail?

Alfa Female

2011-04-16T02:16:00.004+03:00

Днес неусетно преминаха 5 часа Classic Narrative Cinema с удоволствието да използваш Одри Хепбърн и Грегъри Пек като визуален речник за кино-похвати. Защото много преди да закуси в Тифани, крехката британка прави Американския си дебют в Римска ваканция със същата неустоима усмивка и неуморима енергия, с които героинята й атакува Рим със своята Веспа...

Този филм е емблематичен за Хепбърн не само заради уникалният шанс да бъдеш въведен в професията рамо до рамо с колос от ранга на Пек и под режисурата на Уилям Уайлър. С него тя задава тона на цялата си кариера- на екрана не е нова старлетка, а истинска съвременна принцеса дори без осребряването, което получава Грейс Кели. Извън строгия кино-контекст е удивително да наблюдаваш ефектът, който създава присъствието й. Защото Одри Хепбърн има излъчване, което полага алфа границата между жената като обикновен сексуален обект и Жената като идеал. Като награда.

Тя не е момичето, с което се натискаш тайно в авто-киното. Дори като Илайза Дулитъл пак не е жената, хваната случайно от улицата, защото няма значение дали е тя или безброй други. Body count-ът не лови нейния вид: такива като нея се броят на други пръсти. Защото преди леглото искаш да я заведеш да закуси на върха на Емпайър стейт билдинг или поне Колизеума. Не защото трябва да я печелиш с пари- просто защото искаш да сложиш и двете в краката й. Дори в джоба си да нямаш и пени.

break-in stargazing

2011-04-09T15:07:00.013+03:00

Turntables.

Mixing electronic waves with the smooth voices of jazz. Stars shooting down from the sky in golden arches. And the air is oscillating as a celluloid tape in the making...

~~Вчера вечерта~~ Днес сутринта видях две падащи звезди лежейки на нечий покрив. За неспящите градът е безкрайно игрово поле. За любопитните отворените град(ин)ски врати са покана. И така: разходката завърши с покатерване на нечия покрив-тераса и смях останал безмълвен пред безкрая на пролетното небе. Аnd then it hit me. Падащите звезди бяха просто част от безупречната красота на момента. Нямах какво да си пожелая. Не ми се занимаваше дори да изричам желание, защото самата мисъл за нещо друго щеше да развали изживяването. Да бъдеш тук и сега. Ноздрите да се разтварят в ритъма на пролетния въздух. Кожата да усеща грапавата настилка, на която лежа. Бузата ми да сърби от розата, намерена от някого по пътя. Дробовете, които цяла вечер се свиваха в конвулсивен смях нямат нужда от нищо освен спокойна глътка въздух. Не ми се говори. Всяка дума колко е красив черният купол отгоре ще звучи кухо и недостатъчно под огромната му звездна маса...

Само 12 часа по-рано в кино-салона лекцията по История на изкуството направи паралел между идеята за безкрая на платното и истинския безкрай, който улавя Хабъл в убер-космическите си странствания. И все пак още съм объркана Животът ли имитира изкуството или обратно. Знам само че подобна лекция последвана от филм на Годар, за който пазаруваш чипс и бира в 11 сутринта е начало на деня, което сега мога да имам само тук. Поне в тази северноевропейска генетична комбинация. По дяволите, човешката симетрия. Verdammt selbstbetrügerische Wünsche. Реалността в главата ни, в която си мислим че знаем и искаме нещо е папие-маше от самозаблуди и недостатъчни смелости. Мислех си кога отново ще бъда щастлива като Тогава, а разбрах че вече съм и то от доста време- просто по съвсем различен начин. Всяко Щастие е само за себе си в неповторимото случване на момента. Форматът е друг, но Щастието си е щастие в контекста. To се случва- не е кулминацията на очакване към нещо или някого. Ако не идва отвътре, а чака външна причина, за да бъде- то не е автентично, а само взето назаем. Изчезне ли външният стимул, изчезва и то.

По един различен и неподозиран начин вчера махнах безразлично към опашката на падащата звезда...Нямам какво да добавя към такъв ден. Sono semplicemente felice.

Mondscheinsonate

2011-04-05T15:19:00.005+03:00

Има филми, които са добри защото са съвършено изпипана творба на изкуството. Визуално, сюжетно, метафорично пищни и галещи чувството за естетика. Има и филми, които са добри, защото просто са истински. Защото запечатват на плака с подвижни образи живота, такъв какъвто е. Какъвто сме го почувствали, изпили, изплакали, прелъстили и тайно обичали. Last Night e oт последните филми и без претенциите да е велика кино-творба те хваща с кукичка за сърцето и те придърпва към себе си. Ние не сме красиви и неповторими снежинки: историите ни са истории на хиляди други хора, пресичащи пътищата си като мравки в големия град...

Кийра Найтли, Сам Уъртингтън, Гийом Кане и Ева Мендес са четирите страни на две партии шах, играещи за победа в чуждо легло. Млади, красиви и оплетени от собствените си (не)гласни желания, (полу)истини и откровени лъжи. Класическа история: млада женена двойка, която няма какво да си каже в таксито на път за парти в NY, всеки потънал в комфорта на домашния анцуг и бърканите яйца вкъщи. От другата страна на двете игри: нахакана колежка, решена да получи на всяка цена своето и прекрасен, прекрасен...казах ли прекрасен?...мъж, който по характер е съвършеното отражение на характера на младата съпруга. Кой ще надделее и колко струва победата?

Класическият проблем за изневярата без много нови неща за казване, но представен по особено интимен и по манхатънски чаровен начин. Идентичността ни само от нас ли се определя или сме като огледало на хората и обстоятелствата? Небрежната, тиха и оставяща те равнодушен Кийра Найтли в компанията на отчуждения си съпруг се стопява мигновено в усмивката на една неочаквана среща. В компанията на някогашния си френски любовник, с който споделят обща страст към писането изведнъж виждаме съвършено друга жена: забавна, остроумна, напълно очарователна. Когато човек се чувства на мястото си и оценен, някак си всички вътрешни качества грейват. И докато влюбеният мъж води победния си поход с истински чувства и интерес към самата нея на другия фронт разговорът така и не надхвърля рамките на физическо съблазняване. Найтли блести в разговори за всичко и с всички, Мендес се съблича и споделя интересни проблясъци като: ако мъжът със зеления пуловер си тръгне, ще изпия с теб още едно...

Може би се досещате кой как е постъпил накрая и какво е избрал. Ако не- ще отнеме малко повече от час да видите сами. А на вечния въпрос коя изневяра е по-тежка: тази с тялото или тази със сърцето смея да отговоря: Сърцето. Няма нищо по-лесно от това да оставим инстинкта да води. Тялото е мимолетно и тези неща имат малко истинско значение. Некопняните устни не оставят нищо освен чужд аромат, който след години дори не си спомняш. Да легнеш до човека, който истински искаш, знаейки че другото не може да се сравнява ти дава още по-голяма сигурност какво чувства сърцето, макар и тялото да е сбъркало. Да легнеш до някого, знаейки че (ще) си много по-щастлив с друг е нещо, от което няма спасение...Иска ми се ужасно Кийра да се върне в Париж. Такива красиви неща не бива да се жертват за някой, който би жертвал всичко за много по-малко.

Alltag

2011-03-31T12:15:00.099+03:00

Обичам онези изречения, които хората ни казват и още докато ги изричат, знаеш че това ще се превърне в спомен в бъдещето. Verbal watersheds. Като "I can't wait to have my Alltag" на русия рапър BSFX...And an Alltag I have now: първият 100% мой, пълен с "А Защо не?" и какво-още -винаги-съм-искала-да-направя. Побран в основна рамка, която въвежда небивал досега ред и все пак остава достатъчно красиво пространство. За онзи. Непредсказуемия хаос на импровизацията.

От първите тактове на We own the sky до последните метрономни отмервания на съня: Денят е пълен. Капучино с канела на път за Втория ми дом. Библиотечни рафтове се сливат с календарно постоянство и биоетични дилеми чертаят пътя към Льовен в полузавършен формат. Понеделнишки филмови клубове развиват стари кино-страсти и нови италиански познания. Езикът е сам по себе си анализ на всичко, което ни заобикаля, който провеждам все по-упорито по рамката на италианска и немска граматика. Екселската таблица е пълна догоре с планирано ежедневие, но и с големи прозорци за живителен хаос. И задължителен мач в средата на седмицата. С една луда канадка, по един немски медик на отбор и пъстра смес от картата на Европа. А: и задължително меле пред вратата оставящо ме щастлива и едва ходеща общо взето до уикенда...

Само допреди 1-2 седмици се смеех на немската педантичност, но истината е че having a plan is the best you can do. Gives your day a structure and a backbone to your week. Чувствам се нова, а мозъкът ми е щастлив от възможностите, които му предложи това последно дефрагментиране. Перспективата е най-ценното и лесно за загубване нещо, ако носиш погрешните лещи. По време на лекцията ми в анархистки прекроената зала в Академията за пореден път се убедих, че най-много реалност улавяш с широкоъгълни обективи. Персоналните истини на малките ъгли пропускат твърде много от истинския образ за сметка на своята рамка.

***

И така: structure and some fucking discipline. И едно голямо Неочаквано, което прорязва дъбстеп еуфорията от звуци. Знаеш го. Няма отричане и не е заместител: най-накрая признаваш пред себе си и крещиш в ухото на най-добрата си приятелка. Онези 4 думи. Просто защото и по време на меса, и по време на концерт, докато се прибираш след неочаквана среща, сутрин, на пътя, с обектива, зад страниците. Това нещо остава и те кара да се изчервяваш в нови, по детски искрени и лишени от пошлост гимназиални вълнения. Платонично. Запечатано в стоп-кадър от милиони мегавати щастлива случайност. Нямам нужда дори да говоря. Знам само че насред мимолетното коленичене пред олтара на Красотата, инстинктвно търся с очи единствено теб.

Howling for you

2011-03-28T17:50:00.003+03:00

Думите се удрят в клавишите на пишещата машина. Жадни. Нетърпеливи да прекратят живота си като букви и да се превърнат в образи. "Талантът" да имитираш вече прочетенето няма нищо общо с истинско писане. Геният руши, за да може да създаде. Традицията не е нищо повече от бунт срещу старото с вече отминал срок на годност.

Алън Гинсбърг не случайно е една от емблематичните фигури на ХХ век и ако тази екранизация на литературния му свят ви остави безразлични най-добре се върнете към занаятчията Балзак. Литературата не е това, което сте се научили от някого да четете и пишете. Поезията не е дитирамб, нито най-малкото общо кратно на уморени от употреба епитети. Не е баналността на кадифено докосване, нито приспиваща мозъка генерална репетиция по вече играни текстове.

It is dreaming of angelheaded hipsters burning for the ancient heavenly connection to the starry dynamo in the machinery of night...where we wake up electrified out of the coma by our own souls' airplanes roaring over the roof they've come to drop angelic bombs the hospital illuminates itself imaginary walls collapse...

Поредното дезориентиращо дъха ви изпълнение на Джеймс Франко в смесица от документална проза и необуздана поезия. Ритъмът на дишането ми не е бил така екзалтирано пресечен откакто слушах на живо римите на един млад графитен гений в първия ми сиатълски Poetry Slam...Goddamn atemlos!

Inhale Music, exhale Soul

2011-03-22T15:15:00.006+02:00

Двете неща, без които дамската ми чанта е празна? Всъщност двете неща, които имам в себе си дори, когато нея я няма? Headphones and player. I bring my soundtrack with me, wherever I go. Музиката задава ритъм и настроение на деня ти. Тя отмерва честотата на крачката ти и разтегля усмивката по страните ти. Тя е и метрономът на сълзите ти. Разходете мишката си до заглавието на песните и следвайте белия заек на настроението, което ми дава.

10 breaths of my musical week, in no particular order.

Двамата ми нови музикални герои са най-свежият полъх отвъд океана откакто ми омръзна да слушам гласа на Джак Уайт. Откакто чух и албума им като Blakroc в колаборация с Моs Def, RZA и още куп хип хоп величия си отдъхнах най-накрая. Blues/rock back to its African roots...with a rolled dollar bill twist.

Bella Ciao. Giorgio Gaber

Лява партизанщина и италианска терминална енергия. Перфектен саундтрак за вечерни кражби на знамена и музикален кофеинов заместител.

Born too slow. The Crystal Method

Born too slow? Keep walkin', man. No! Actually...Run! You got a lot to catch up и това е перфектният саундтрак за надбягването ти със собствените сухожилия.

I ch bin Muede. Fettes Brot

Fettes Brot са едно от най-хубавите неща, случвали се на немската хип хоп сцена...или поне на тази част от нея, която е поносима за слуха, нервите и липсата на самоирония у средностатистическия слушател. Велик кавър на Рио Райзер, с който всички бивши двойки могат да се идентифицират. Ааааааааа. Ааааааа... Ich bin müde.

Pauvre Diable. Vaya con Dios

Една песен на Дани Клайн трудно може да се избере пред останалите, но да кажем че на френски историите, които рисува гласа й са още по вълнуващи. Жена, която може да разкаже цял живот само с една извивка на мелодията. Огромна.

Deathbed Atheist. Norma Jean

A сега малко ударно влизане с metalcore ритник под кръста. Антъни Бърджис и старо европейско кино за очите плюс заравяне на чифт ръце в пясъка на лъжите. Свежо, бeзбожно, монументално добра. Bury your hands in the sand, you'll never use them on me again!

Нащракай се...Азис и Устата

Шегуууууувам се :D Но трябва да признаете, че е отишъл доста творчески труд по създаването на заглавието! За по-силните сърца препоръчвам и основния текст. Д В и Б, след употреба изплакнете с обилна доза от по-горната песен, изплюйте се върху диск на Гергана и продължете по-надолу.

Live for this. Hatebreed

За да ускоря възстановителния период за психиката ви продължавам с ударна терапия. Една от групите, за които винаги ще съжалявам, че не открих преди концерта им в София. Когато и да е следващия: първият ми stage dive е запазен завинаги за тази песен и фокусите, които прави със сърдечния ми ритъм енергията в нея!

Love and Happiness. All Green.

След ударните емоции обаче си трябва време и за нежни такива. Just chill and sink in the tender feeling. Ал Грийн кара кракът ти ритмично да отмерва тактове, а сърцето: целувки. Минали, сегашни, предстоящи. Всичко, което наистина ти трябва: love and happiness.

Das Licht. Frittenbude.

Някои песни се преплитат със ситуациите и емоциите, които са ни връхлетяли при първите слушания и не сме сигурни мелодията ли ни прави щастливи да слушаме или затрупването с асоциации, което мозъкът изживява. Така или иначе, на тази не мога да имам нищо друго освен широка усмивка.

ich hab beide Augen auf
ich glaub ich verlauf mich
überhaupt nicht...

Half. Full

2011-03-18T14:03:00.036+02:00

Вторият етаж на кафе-книжарницата е тесен и продълговат тунел с пластмасови лавици завъртащи книгите в полукръг до тавана. През прозореца разглеждам необезпокоявано хората, които минават по паветата на познатата малка уличка. Поглеждам към чашата си с кафе и забелязвам две неща. 1. Тя е наполовина пълна. 2. когато отпиеш достатъчно виждаш, че отвътре пише Pedro Almodovar и се плясваш по челото, защо чак сега разбираш от къде ти е познат черно-белия фрагмент на предната част...To see the whole picture you first need to free up some space.

Днес стават 6 месеца откакто едно малко объркано и доста уморено от изнервената софийска действителност момиче започна всеки ден да изкачва средновековните стълби до центъра на града. Половин година, през която за пореден път се убедих, че няма абсолютно никакво значение дали виждаш чашата наполовина празна или наполовина пълна- така или иначе ще трябва да я допиеш. Важно е как ще я напълниш на следващия round.

***

Level 1...

Няма втори шансове. Поне ако си умен- you keep walking. Миналото така или иначе е акумулирано в човека, който си сега, да се връщаш към него е контра-продуктивно и омагьосано-кръгово. Разбира се, отдръпнати встрани от изиграната партия карти виждаме кристално ясно къде сме преценили погрешно блъфа на противника и къде сме пропуснали да направим правилната стъпка за нашия отбор. Но повторни разигравания със същите карти няма. Иначе не би било интересно и не бихме схванали колко важно е да не подценяваш Играта, точно в момента преди да те изиграе. Déjà joué, désolé!

... Късметът ми обаче, работи за мен въпреки обстоятелствата:. Защото не просто намирам пари на улицата вече три пъти за една седмица. А защото имам редкия шанс да започна отново ръката: на същото място, със същият потенциал за Неочаквано и с предимството вече да знам какво става ако загубиш. Erasmus re-run, с лично моя си Alltag, ново начало както бих започнала тогава ако само знаех какво предстои да се случи.

***

Level 2...

Така и не догледах 500 days of Summer в едно далечно място с японка до прозореца.

Но го догледах тук, защото чак сега бях готова да оценя истински края му. Какво се случи, Самър? What always happens: Life. Най-простичкият и истински отговор. Без мелодрами и фалшиви емоции. Защото всичко е въпрос на гледна точка. Както се казва в един друг любим филм: some people know how to look at the good things. And some people see only the Wackness.

Онзи ден на урока по италиански се замислих, колко много ни казва езика, без дори да съзнаваме. Solare е думата, която приляга на хората, около които всички обичаме да бъдем. Хора, които излъчват спокойствие, яснота, които светят с присъствието си. Знаете ли, кое е обратното? Lunatico! На италиански психарската англо-саксонска конотация я няма, но обяснението на Франческа беше най-добрият ключ: persone che cambiano umore continuamente. Като луната. Приливи, отливи и отразена светлина. Има такива хора: стоите с тях и се чувствате уморено, разконцентрирани, като във влакче в лунапарк: горе, долу, встрани и надолу с главата...В Тиволи беше толкова хубаво, че се качих ако не се лъжа 5 или 6 пъти подред. Но това влакче е просто готин thrill, който след няколко качвания уморява. Искаш обратно на твърдата земя, искаш спокойния chill...

Има хора, с които просто се чувстваш истински спокойно, добре, 100% на място, защото се разбирате от само себе си. Като Лесли, която ми пише отговора на това, за което съм тръгнала да й се обаждам, още преди да съм набрала телефона. И която е единствения човек, готов да започне пого с мен на 90тарска рап песен, просто ей така: за да се посмеем на взимащите се много насериозно леви бунтари в любимия бар. Или Андре, който все още едва познавам, но е достатъчен един разговор, за да видиш човек, който тежи с такава лекота на мястото си, че трудно можеш да си представиш равновестието по какъвто и да било друг начин. Или the German asshole, който на втория разговор разбира в теб всичко, което си се опитвал да обясниш на други хора в многотомен разговорен архив...

***

Inception...

В крайна сметка разбираш, че си струва да запазиш в живота си хората, които те вдъхновяват да растеш, да разширяваш кръгозора си, да бъдеш спокоен, щастлив и свободен да бъдеш. За да има налице взаимоотношение, то трябва да има минимум двама души, които са напълно доволни, щастливи и удовлетворени от него. Всичко под паритета на 2 е нездравословно и ненужно. Kодова дума? Respect. Защото без (себе)уважение нищо няма значение. Дори любовта, защото ако изгубиш уважението към себе си, няма значение какви лигави емоции си намерил за заместител. Човек без достойнство за дълго не се обича. Една романтична сцена от филмите не струва и 5 пари на кантара с момент, в който си преминал границата, която те прави недостоен за уважение или се примириш с нещо недостойно за уважение. Ако просто ти се играе, си искрен, че само играеш и се наслаждаваш на момента такъв какъвто е, без излишни ангажименти. Ако си сериозен, си сериозен докрай. Просто защото така правят хората, които си струват.

***

3.2.1...

Questa mattina mi sono svegliata!

Вчера пих бира с Бийтълс, които се надвикваха един друг в четворен хор от дезориентиращи разговори и нестихващ смях зад дебелите черни рамки и rock'n'roll attitude. После скачахме до последна капка умора. ..O, bella caio, bella, Ciao! Bella, ciao ciao ciao! После се катерих да крада италианското знаме по случай празника...150 години Италия и 6 месеца сладък живот!

Не знам как изобщо бих могла да си тръгна.

Metamorphosis

2011-03-15T16:37:00.015+02:00

Много малко филми са ме оставяли безмълвна. Буквално. До последната спускаща се буква от финалните надписи. И след това. Неспособна да отроня и звук. Дарън Аронофски определено не е режисьор, към чийто филми човек може да остане безразличен, но дори за неговите стандарти това е Magnum Opus per excellence.

Ако още не сте гледали The Black Swan по-добре не четете нататък, защото за това изживяване трябва да сте tabula rasa от-до. Това мрачно пътуване по разделителната линия в съзнанието на балерината Нина не е просто история зад кулисите на гениална постановка. Не е за женско съперничество и не е за хора, на които трябва да им се обяснява: ама какво става сега. Черният лебед е маса за дисекция по ръба на личността, на страховете, на промените и заблудите, които умът ни създава, за да се предпази от истината за себе си.

Първата сцена, в която виждаме Нина и Майка й усещането за сплотеност и любов е все още в рамките на нормалното. Но крехкото изящество скоро се пропуква и пред очите ни е не просто финна балерина с изнежени от високото изкуство маниери: Нина е напълно неспособна за здравословно взаимодействие със света около себе си. Първата червена лампичка в главата ми светна при първия интериорен кадър от стаята й. "Това е стая на малко момиче" беше мисълта, която сля визуалните подсказки в едно и както много инстинктивни впечатления се оказа и ключа към персонажа на Натали Портман.

Незрялостта и Неувереността са двете страни на една и съща монета. Те се осребряват една друга и независимо дали в даден момент се е паднало Ези или Тура, неразривната връзка помежду им е винаги твърде висока цена. Когато не си достатъчно зрял, за да правиш избори и да поемеш отговорност за тях, винаги търсиш нечия подкрепа, нечие одобрение или някой, който да обвиниш за собствените си проблеми. Никога не се чувстваш завършен, цял и достатъчно добър. Което те прави още по-неуверен и колкото си по-неуверен, толкова по-незряло е държанието ти спрямо Света и спрямо другите, които виждаш като вечна заплаха и източник на негативни емоции. И така: кръгът се завърта, а Нина е в омагьосаната му клопка през целия филм. Защото тя не просто стеснителна: тя е, както много правилно отбелязаха от другата страна на скайп кино-салона: съвършено социално неадекватна.

Тази неадекватност е много объркваща в началните сцени, в които имаме само повърхностен поглед върху това коя е Нина: съвършено красива млада жена с талант и умения, които би трябвало да струят на талази от сила и чар във всяко нейно движение. Опознавайки живота й постепенно истината излиза наяве. Проекцията на неосъществените амбиции на родителите и липсата на пример от един от двата пола дори пооделно са достатъчно пагубни фактори за здравословното развитие на личността. В случая на Нина те са комбинирани с възможно най-сигурната гаранция за психическа нестабилност: свръхконтролираща майка със свръхвисоки очаквания. I want to be perfect не е здравословната амбиция на стремящ се към развитие човек.

Съвършенството е празно, защото самата му дефиниция изклюва идеята за динамика, то е точка, която се достига. And life is a series of changes and fluctuations: if you stop at a point, you are done! Стремежът да си перфектен е пагубен, както много добре обяснява тази статия в Psychology Today, защото условията и средата непрекъснато се менят и това рано или късно ще обърка машинката в главата ти дори да достигнеш това, към което се стремиш. А ако не го постигнеш- провалът е равносилен на невропаралитична смърт. Колкото по-здравословно разсъждаваме и колкото по-голям е мисловният ни капацитет, толкова по-гъвкав е и начинът ни на мислене. Проблемът на Нина с ролята на Одет/Одил е, че тя е гъвкава само телом, а съзнанието й е в турникет, който трудно може да предаде свободата и силата, които излъчва Лили (Мила Кунис).

Още от първата секунда изглежда, че има съперничество между двете. Ако гледате внимателно обаче: съперничеството е само между Нина и страхът на Нина от всичко/всички останали. Дори в цветово отношение двете разделят екрана на две. Бяло и розово, срещу Черно и сиво. Ако гледате внимателно в течение на филма ще забележите, че Портман постепенно потъмнява тоновете на дрехите, които носи в синхрон с метаморфозата си.

Лили не е антагонистът, тя е катализторът на промяната. След всяко следващо съприкосновение с нея и/или Тома, Нина халюцинира все повече агресия върху себе си и все повече физическо нараняване. Моралният й турникет се разпада и вината, която тя изпитва по този повод се превежда в образи на болка, насилие и налудничави халюцинации. Искаше ми се да прегърна Тома (съвсем отделно от отдавнашната ми страст по Венсан Касел, кълна се), когато извика: Stop being so fucking weak!, защото това е нещото, което се плъзгаше по ръба на езика ми през цялото време докато наблюдавах разкъсаната от страх и притеснение физиономия на Портман. It takes certain skills and a certain personality to handle some things, ако можеш да бъдеш- чудесно, ако не- има хора, които могат независимо колко ще плачеш.

Слава Богу, Аронофски не е режисьор, който се интересува от статични персонажи и Нина доста бързо схваща идеята, че е време да тропне с разранено стъпало по земята и да започне метаморфозата си. Сексуалната й фрустрация избива неудържимо след неуспешните опити за писане на "домашно", пращайки я на другата крайност: безразборен хедонизъм и хомосексуални фантазии. Като всички потискани желания, отварянето на изкуствено поддържаните преграждения води до истински потоп от емоции, с които героинята й просто не може да се справи. Поне не й по здравословен начин. Потискано либидо, Todestrieb, all beyond the pleasure principle...Ако има психолог, който да не е достигнал кулминацията си по време на този филм в професионален план, то поне съм сигурна, че сцената между Портман и Кунис едва ли би могла да остави безразличен, който и да било хетеросексуален...човек!

В едно интервю Портман казва, че финалната сцена всъщност не е истинската смърт на Нина, а само на малкото момиче, което е трябвало да умре, за да даде път на новата жена, която е. Възможна интерпретация, макар че крайната психоза на героинята за мен си беше по-скоро много тежък ментален проблем, отколкото обикновена метафора за преход към нов етап на личностно развитие. Последните 30тина минути на филма са особено тежки за гледане, но си струват всяка секунда екранен живот.

Натали Портман е не просто забележителна. Тя е гениална люшкайки се между двете крайности и опитвайки се смело и жадно за живот да постигне здравословния баланс помежду им, когато е извън умопомрачителните си фази. Awardwinning spree-то, което й спретнаха от всички възможни филмови награди за най-добра актриса е не просто заслужено: за всеки, който е гледал този филм, то е извън всякакво съмнение. Мила Кунис е толкова омагьосващо chill, easy going и откъсната от евтините женски номерца, които си играеха другите балерини, че ако не беше твърде фриволното й сексуално поведение бих я обявила за най-точния и уравновесен женски персонаж във филма. Съперница? Замислете се малко: винаги има дубльорка на главната актриса и след като майката на Нина се е обадила, че тя няма да дойде какво да направи режисьора? Да отложи премиерата, докато принцесата дойде? Всички останали моменти на "съперничество" бяха изцяло плод на неуравновесените страхове на Нина и естественото чувство на заплаха, която тя изпитваше към...ами, почти всички...Уинона Райдър на свой ред беше маргинално истерична и леко излишна, но пък вкара малко мистика с въпроса, дали самата роля не предразполага към раздвоение на личността, с което могат да се справят само психически устойчивите?

Венсан Касел като единственото централно мъжко присъствие се движеше ужасно успешно между ментора (липсваща бащина фигура?anyone?) и любовника-съблазнител. Вдъхновен от Джордж Баланчин (съ-основател на New York City Ballet), който също е използвал сексуалносттана танцьорите, за да ги накара да пресъздадат персонажите си, Касел създава образ, който не е стандартният възползващ се от позицията си режисьор. До последно не сме сигурни дали интересът му към Нина е чисто сексуален или се чувства истински емоционално привлечен от нея. От позицията на сила никога не може да си сигурен кога нещо е възползване и кога - малко повече. Aко беше само първото нищо не би му пречило да я застави да задоволи желанията му под заплаха, че ще даде ролята на друга. За всеки случай погледът му стига далеч под кожата на Нина: The only person standing in your way is you. It's time to let her go. Lose yourself.

Не бих могла да бъда по-съгласна.

Nerd is the new Sexy

2011-03-11T12:19:00.015+02:00

В България не е яко да ходиш в библиотеката. Ако кажеш че си отишъл да вземеш онази книга, която ти трябва два дни преди изпита все още имаш шанс да минеш за отракан и готин. Бил си там защото трябва да си изкараш шестичката (равна на може би С в по-добрите университети) и после достолепно си се насочил там където му е мястото на един студент: на кафенце в Студентски или да рутиш колежки. Някъде в паралелната реалност на хората, които живеят в по-смислени общества това далеч не е така.

Половината удоволствие от престоя в библиотеката са социалните контакти. Работата и удоволствието не се изключват взаимно. Напротив: добре допълващите им се различия правят деня няколко идеи по-смислен и цветен. Непомръдването от страницата 10 часа подред без напускане на стаята е ок само за хората, които се занимават наистина задълбочено с дадена материя и имат огромни обеми труд за отхвърляне, в по-честия undergraduate случай е за хората без мозъчни клетки, които трябва някак да налеят чуждите мисловни процеси в главата си: къде с визуална, къде с оперативна памет.

Истинското четене е креативен процес. То има паузи, пикове, спадове, странични пътечки, които допълват нововъзникналите въпроси. Мозъкът се освежава от новото, различното, динамичното. Когато около теб кипи работа ти е трудно да се излежаваш мързеливо, както е лесно да се изкушим у дома. А когато до теб работи арийска мисловна машина с време за почивка на идеални ритмични интервали трябва да си наистина най-безочливото и мързеливо копеле на света, за да си помислиш да се докоснеш до някоя интернет глезотия.

Най-приятното е, че с много от същите хора се виждаме и вечер в другата светлина. Work hard, play hard. Мега бохемският неомарксистки чар на Франческо струи през деня от съседната маса за четене и вечерта - от терминално друга съседна маса, затрупана с по-малко сериозни неща. Красивата мацка, по която даже аз проточвам врат, когато минава си стои неотстъпно до късен следобед, както и приятелите от отбора по футбол на съквартиранта ми. Май не е толкова неприлично и смешно да положиш труд тук. Има ги всички типажи: раста бунтарите с пробити усти, готините момчета от 50те с дебелите черни рамки и бритон ала Джеймс Дийн, неизбежните хора по анцуг (пак доста различни от нашата полуградска вариация)...

Интересно е да наблюдаваш хората в почивките между страниците. Или да хвърляш зачервен поглед през една или две маси. Има нещо, което обикновената физическа симетрия никога, никога няма да компенсира и то е излъчването на мъж, с който нямаш търпение да говориш, а не просто да тръшнеш на пода в смес от удоволствие и спорт. Отнема известно време някой да ти влезе в главата, бельото е лесна работа. А мен лесното никога не ми е било особено интересно. Май затова в София съм totally safe, когато съм с някого: има толкова малко мъже, които да хванат погледа ти, пък камо ли да поддържат пламъка в мозъка ти. Тук съм completely serial в емоционален план.

And I know for sure: however I digress I'll always fall for the smart guy who's totally casual, easy and impressive exactly because he won't try to impress.