Skyscraper

Често сънувам една къща и топографията на някакъв колосално голям, ужасно красив град. Днес случайно ми мина през ума какъв е проблемът със или без връзка с тези сънища... Аз съм като сграда със странна симетрия.

Умът е долу на партера: максимално близо до земята, стабилно, здраво стъпил, готов да строиш върху него, защото знае какво прави. Сърцето обаче е горе. Високо някъде по терасите на този небостъргач и се взира в далечината без парапет и без опора, търсeйки по високото някой подобен на него. А умът крещи неистово отдолу. Слизай веднага! Толко труд да уравновеся тая сграда, а ти както си се изпънал напред в нищото и най-малкия трус ще те свали с главоломна сила до долу!

Единият е долу, другият горе. Без никакви евтини алюзии с възвишено и принизено. Просто архитектура. Лошото е, че аз съм по средата. In between and in a flux. Пътувам нагоре-надолу и обичам гледката от върха, обичам мечтата, че това, което търся не е някаква празна моя скица. Че наистина го има и просто гледам грешните доводи. Като ми се завие свят пък слизам надолу- по-близо до центробежните сили на разума, сигурни, здрави и упътващи. Но долу е някак скучно. Огромното Ню Йоркско фоайе вдъхва увереност и конфорт, обещание за сериозен, но и приятен разговор на силна глътка скоч: някак наравно с момчетата. Асансьорът обаче ме вика. Не зловещо като в Сиянието, а мило, напевно. Качи се горе.

...

Най-хубавите неща са горе, if you have the guts to try for them...Но кaто се замисля само празните туристи взимат асансьора право нагоре. За да оцениш гледката трябва да изкачваш бавно етажите и да знаеш, кога да слезеш. И кога да се качиш- с дълга рокля и мартини в ръка. Май харесвам Одри Хепбърн...