Throwback Thursday: Из вашингтонската пустиня

Всичко започна от една статия тази сутрин. Статия за щастливите двойки и индикаторите, които легендата Джон Готман е открил, че могат с доста добра точност да предвидят дали двама души ще са щастливи заедно.  Оказа се, че едно от по-новите проучвания на Готман, който привлича внимание към себе си още през 70те и 80те е проведено в кампуса на University of Washington: една прекрасна академична институция, в която имах щастието да уча благодарение на стипендия за една година и за която си спомням с много носталгия и добри чувства.

Статията и напомнянето за Сиатъл отключиха поток от спомени и се разрових в архивите със снимки. Замислих се колко лесно приемаме моментите за даденост и колко нехайно ги оставяме да се изнижат. Добре че са фотоапаратите, тези тайно дебнещи машини на времето, които един ден те връщат към забравени места, изживявания и хора.

Throwback Thursday е традиция в четвъртъците да се пускат стари снимки и да се разказват стари истории. Днес е четвъртък и мисля да използвам това подходящо съвпадение като начало на нещо като рубрика. Ковчеже за спомени, които иначе ще се измъкнат.

От архивите със снимки най-силни емоции днес запалиха тези от разходката до Ancient Lakes trail: маршрут за преход през източната част на щата Вашингтон, който започва близо до градчето Куинси. Спомям си ранното ставане и пътят с кола заедно с двама координатори от университета. Гори, малки крайпътни отбивки. Шосе, криволичещо покрай река Колумбия.

Територията на САЩ е огромна и обхваща невероятно разнообразие от природни обекти, но щата Вашингтон е специално красив. Граничещ на изток с океан, той е осеян и със степно-пустинни местности, езера, планини, водопади, равнини и гъсти гори...Неслучайно прякорът му е "вечнозеленият щат".

Докато минаваме покрай местността Vantage point спираме да поснимаме Конете. Тези огромни черни метални фигури препускат вечно застинали с координати 46° 57′ 58.68″ N, 119° 57′ 41.4″ W. Макар отдалече да приличат на живи, са сбор от скулптури, създадени от Дейвид Гоувдеър за 100-годишнината на щата Вашингтон. Името им е по детски чаровно и наивно в най-добрия каубойоиндиански смисъл на думата: Дядо освободи понитата.

Това е и знак, че сме почти стигнали. Остава сравнително малко път до целта на пътуването ни: т.нар Древни езера- местност разпростираща се на над 15 000 акра. На разговорен език хората наричат този район "пустиня", но географски погледнато е по-скоро степна местност.


Интересното е, че безводната, изсъхнала, прежуряща на слънцето повърхност е в непосредствена близост до няколко красиви и езера с размери, които са подобни на някои от рилските (прилагам снимка от Google Earth).

Потоците формирани от разтапянето на древни ледници (или глетчери, ако ще се придържаме към немската терминология) и вулканичната дейност в района в течения на хилядолетия формират релефа на това необичайно място. Днес водите на езерата са дошли от почти като страничен ефект от напоителни системи в близки земеделски райони. Затова има вода до голите маси базалтови скали в тези езера, които не са нито естествени, нито нарочно създадени. 

 Има си дори водопад...разположен след и преди ивици от ронещи се скали, изсъхнала трева и обезкуражаващо продължителна пустош, която може да ви накара почти да халюцинирате вода. 

Седемчасовият преход през тази местност е едно от нещата, които си спомням особено ярко. Фантастична, сурова, парадоксално противоречива природа.

 

А наградата за безкрайния път? Хапване близо до (тогава изгорялата/сега в процес на ремонт) закусвалня от Twin Peaks. Фантастичен ден, който освен спомени остави и две дълбоки червени резки и белеща се на ивички кожа. В такива моменти ужасно много ми липсва тази огромна страна.