7 коментара
  1. това е едно от най-силните неща, които съм чел! стискам ти ръката и вдигам другата за стоп

    ReplyDelete
  2. абсолютно подрепям Анонимен 1. изключително силно.

    браво1

    ReplyDelete
  3. Да (о)съзнаеш собствената си свобода като антиамебност (в смисъл на наличие на флагелум) на избора :)... В тази светлина, не знам доколко вече едноклетъчен е еквивалент на примитивен.

    Отдавна чаках нов пост от теб :), предпоследния абзац е много силен.

    ReplyDelete
  4. Благодаря :) Макар че играта на думи във flagellum не я мислех от гледна точка на амебността. Камшичето движи клетката в някаква посока, но на лат. е и камшика, с който се самобичуват монасите-католици.

    Това, в което живеешия в реалността ум вижда двигател на живота е същото, в което мъчениците виждат своя самоизбран мъчител...

    ReplyDelete
  5. Иначе да: определено разбирам свободата и промяната като антиамебност.

    Като съзнателен, безкрайно отговорен избор, в който се развиваш и бягаш от евтиното вкопчване. По пътя към едно по-зряло и по-осъзнато, но същевременно по-непринудено (защото е свободно за истинска спонтанност и лишено от глупави страхове) потапяне в живота :)

    ReplyDelete
  6. По лъскавия миелин на пътя на моите разсъждения има ерозии от съприкосновение с неща, които не разбирам, а той не се възстановява, както е известно :). Нямаше как да ми хрумне асоциацията с камшика на (екстремно)отдадените католици, съзнанието ми упорито игнорира тази практика като средновековно мракобесие, въпреки че е дала прекрасна метафора на изкуството и особено литературата. Някъде бях чела как йезуитите дотолкова влагали старание в изпипването на това перфидно самострадание, че плетели въпросното пособие по специална техника (с възелчета) и всеки съставен кожен ремък завършвал с кукичка. Чудя се дали тези кукички са гарант за сетивна дълбочина или физическо вкопчване (в смисъл на осигуряване на статичност), ако погледна flagellum-а по твоя начин.

    ReplyDelete
  7. аз ги разглеждам като въплъщение на нещото, което най-много ме отблъсква в християнската религиозна догматика: дихотомията тяло-душа.

    Сякаш великата ни същност е затворена в обвивката на някакъв първичен звяр, който постоянно трябва да гоним от себе си. Рано или късно този изкуствено наложен сблъсък, отричащ биологичното ни, архетипно Аз води до много тежки неща. Самоинсцениранта агония на душата не бива да бъде добродетел по никакъв начин. А някои хора са мазохистично влюбени в нея

    ReplyDelete

Post a Comment