Flagellum
Чакаш автобус с номер --, какъвто някога си сънувал че има. И вместо да вдигнеш ръка за стоп, вместо да тръгнеш с тежка раница по пътя и да се свържеш със силната крачка на други смели скитници, ти седиш и не скитничиш. Дори скитник не си, ами просяк в живота. Защото не разбираш, че значение има не какво получаваш, а как печелиш тези, които ти го дават.
Това, което не разбираме е това, което не сме. Когато не ти стигат силите да преплуваш си казваш "глупец е оня избрал лесния бряг". А "оня" е постоял преди това на брега ти, видял е тинята под светлите туфи и е избрал чак тогаз. Срещу течението. Другия бряг. Ако мечтаеш отчаяно за пристан и котва, свободният бряг ще е ерес. Ереста на фалшивите почести. Фалшиви, защото те плашат до смърт със силата, която се иска да ги получиш. Защото гроздето е кисело, когато ферментира на нашия бряг, а зрее на чуждия.
Свободата е най-сериозното ангажиране на света. Защото е Пристан за душата, не Котва за тялото и ума. Когато знаеш, че нещо се иска от теб, чака от теб, ще бъде осъдено, ако не го сториш, тогава говориш и вършиш, това, което трябва да се чуе и направи. А в мислите, сърцето си може и да копнееш за друго. Когато не те задържат условности, когато знаеш че всичко, което е от значение е само това, което ти пожелаеш да сториш и това искрено желание е да останеш с някого или нещо: тогава си истински свободен и истински отдаден на него. Защото щом стоиш дори свободен да тръгнеш, значи истински искаш да стоиш.
Азът е празна бездна, ако не допускаме други до него. Криво огледало за вперване в себе си, а не прозорец отворен в готовност да скочат през него за следобеден чай. Чай с порцеланов сервиз на порутена рампа в градската джунгла. НЕ чай с Мусолини и фалшиви морали. С деспотична отрова на първия порив. И парализа на кубчета, 2 броя моля! Рацио и Емоцио са първи другари: всеки спасява другия, когато се спъне. Не са врагове, поне не при нормалните хора.
Азът расте и играе. Някогашните рани оставят белези, с които сме горди в играта, когато смело играем. Белези имаме всички, но не всеки е здрав достатъчно за лечение. Когато ни е страх от всичко, и мразим всеки без страх - белезите остават. Но не по колената. Моите колена достатъчно са видели, време е да се държа за ръка. А на самотната спирка чакат мнозина. Ако само бяха смели да вървят. Вместо да сънуват, че говорят за смелост...
това е едно от най-силните неща, които съм чел! стискам ти ръката и вдигам другата за стоп
ReplyDeleteабсолютно подрепям Анонимен 1. изключително силно.
ReplyDeleteбраво1
Да (о)съзнаеш собствената си свобода като антиамебност (в смисъл на наличие на флагелум) на избора :)... В тази светлина, не знам доколко вече едноклетъчен е еквивалент на примитивен.
ReplyDeleteОтдавна чаках нов пост от теб :), предпоследния абзац е много силен.
Благодаря :) Макар че играта на думи във flagellum не я мислех от гледна точка на амебността. Камшичето движи клетката в някаква посока, но на лат. е и камшика, с който се самобичуват монасите-католици.
ReplyDeleteТова, в което живеешия в реалността ум вижда двигател на живота е същото, в което мъчениците виждат своя самоизбран мъчител...
Иначе да: определено разбирам свободата и промяната като антиамебност.
ReplyDeleteКато съзнателен, безкрайно отговорен избор, в който се развиваш и бягаш от евтиното вкопчване. По пътя към едно по-зряло и по-осъзнато, но същевременно по-непринудено (защото е свободно за истинска спонтанност и лишено от глупави страхове) потапяне в живота :)
По лъскавия миелин на пътя на моите разсъждения има ерозии от съприкосновение с неща, които не разбирам, а той не се възстановява, както е известно :). Нямаше как да ми хрумне асоциацията с камшика на (екстремно)отдадените католици, съзнанието ми упорито игнорира тази практика като средновековно мракобесие, въпреки че е дала прекрасна метафора на изкуството и особено литературата. Някъде бях чела как йезуитите дотолкова влагали старание в изпипването на това перфидно самострадание, че плетели въпросното пособие по специална техника (с възелчета) и всеки съставен кожен ремък завършвал с кукичка. Чудя се дали тези кукички са гарант за сетивна дълбочина или физическо вкопчване (в смисъл на осигуряване на статичност), ако погледна flagellum-а по твоя начин.
ReplyDeleteаз ги разглеждам като въплъщение на нещото, което най-много ме отблъсква в християнската религиозна догматика: дихотомията тяло-душа.
ReplyDeleteСякаш великата ни същност е затворена в обвивката на някакъв първичен звяр, който постоянно трябва да гоним от себе си. Рано или късно този изкуствено наложен сблъсък, отричащ биологичното ни, архетипно Аз води до много тежки неща. Самоинсцениранта агония на душата не бива да бъде добродетел по никакъв начин. А някои хора са мазохистично влюбени в нея