Hey you, with your ear against the Wall

Снимки: авторски за InSights

Когато бях малка един от най-вълшебните предмети вкъщи беше Негово Величество, Грамофонът. Спомням си как се омайвах от хипнотичните кръгове, които плочите описваха и звуците, които се лееха, изписани от иглата. Имам бегли спомени как всичко започна с адаптирани за мен детски неща като Червената шапчица, но с навлизането в по-съзнателна възраст вече започна да ми прави впечатление какво си пуска тате. И това вече беше истинската магия.

Pink Floyd, Led Zeppelin, Queen, Rainbow...Групи, с които са тренирали слуха ми още като бебе по студентските купони, провеждани докато спя в съседната стая. Групи, които са предопределили музикалния ми вкус години преди да мога съзнателно да оценя колко стойностни са не само мелодиите, но и текстовете и посланията на тази музика. Помня албумите, подредени с меломанско благоговение по рафтовете вкъщи. Плочи, дискове и касети: картотекирани и грижливо описани, песен по песен, група по група...Pink Floyd заемаха особено челно място в този музикален храм, който баща ми си беше спретнал. Неслучайно онзи ден на стадиона присъствието беше негласно задължително за семейството, независимо от възрастта на поколенията: 50, 26, 15...

Не успях да присъствам на концерта на AC/DC преди време, но с чиста съвест мога да кажа, че това, което видяхме от Роджър Уотърс в петък вечерта беше най-доброто нещо, което някога се е случвало на стадион "Васил Левски". Това не беше просто концерт, а истински спектакъл. Театър. Мюзикъл. Мултимедийно шоу. Политически призив към събуждане.

Последното го казвам, не само заради прочулия се надпис ОСТАВКА, който нажежи емоциите дълго след края на концерта. Редно е ограничените в капацитета си за "анализ" коментатори да разберат, че Уотърс е особено деен и политически ангажиран човек. Той има доста ясно изразени позиции по много политически въпроси и макар че се говори усилено, че се иска оставката на Камерън, не би имало нищо необичайно и в заемането на позиция по българските въпроси. Все пак не особено тънката и особено червена линия, която спектакълът Стената прокарва като критика срещу (Big Brother) Mother Russia е много ясна позиция, която се вписва доста хармонично с един протест срещу партия, запазила червените гени на много наследствени политически болести. 

Това какво мислят по въпроса рапърчета като Биг Ша (за когото след 20 години никой няма дори да се спомня) е иррелевантно. Търсенето на конспирации и евтини платени обяснения излага не Уотърс, а самите коментиращи и ограничения им мироглед. Рок музиката винаги е имала пристрастия към заемането на политически позиции: това, че нашите пишман певци, пишман анализатори и пишман разбирачи са свикнали винаги подкрепата им за нещо да бъде осребрена, не означава, че всеки, който подкрепя някаква кауза (също) е платен.

Но да се върнем на концерта. Епично, огромно, визуално разтърсващо изживяване. Музика с идея, която струи от всеки акорд. Pink Floyd не са от групите, които можеш да си пуснеш за слушане: просто ей, така. Повечето парчета са трудносмилаеми, концептуални, вписващи се в албума като парчета от голям пъзел. Смесването на визуалните ефекти, анимационните кадри от филма на Алън Паркър, заигравките с капитализма, фашизма, социализма...всеки елемент си тежи на мястото.

И макар албумът Стената да е пълен с автобиографични препратки към живота на Уотърс (и от части на Сид Барет) и да е историята на един личен катарзис под натиска на миналото, образователната система, семейните отношения и провалените връзки- постепенно посланията на спектакъла добиват все повече и повече политически краски и твърди позиции спрямо всяка форма на потисничество и несправедливост. Срещу всяка стена, която има нужда да бъде съборена в съзнанието на хората.

А в края на историята и музикалното изживяване беше лъч светлина. Силует на момиче с балони, чиято надежда кацна леко върху руините. Поглед навън и нагоре. Най-лесният начин да излезеш от тунела е просто да минеш през него. Със сърце и музика. И с хора, с които те свързват основи, а не стени :)