Медийни Лешояди

Наскоро гледах Nightcrawler с Джеймс Джиленхал и освен от страхотната актьорска игра, останах поразена от точността, с която филмът напипва някои от най-наболелите проблеми на медиите в днешно време. Болезнената жажда за (евтини) сензации, липста на какъвто и да било морален кодекс и превръщането на всяка трагедия в зрелищно риалити, борещо се за високи рейтинги предимно с теми като смърт, секс, престъпления и Задника на Ким Кардашиян.

Главният герой Луис Блум е опортюнист. Нагъл, безскрупулен, не особено интелигентен, но готов да чете и наизустява до безкрай всичко, което може да му помогне да се издигне (особено така популярните Business coaching фрази, които обличат най-елементарни разсъждения в засукан корпоративен жаргон). 

Всички усещат нотката на фалш и арогантност у Блум и колкото и да се опитва да се продаде, той не може да си намери работа и преживява от дребни джебчийства и схеми. Една вечер случайно попада на заснемането на катастрофа и научавайки какви пари се дават за подобни репортажи решава да опита късмета си и в този занаят. Светът на медиите, преливащ от други безскрупулни и напористи хора като Луис, се оказва благодатна почва за качествата му: докато на други места работодателите  с презрение отпращат напористия мъж със съмнителен етичен кодекс, сутрешната новинарска емисия по средно гледан канал посреща липсата му на задръжки с отворени обятия.

Panem et circenses

Консумацията на образи и теми  в медиите е безразборна като посещение в ресторант за бързо хранене: зрителите искат най-бързото и най-голямо меню с възможно най-нисък разход на умствена енергия.  И редакторите/журналистите далеч не са единствените виновници за това. Търсенето определя предлагането и обратно. А интересът на масите към насилитието и скандала далеч не е нещо ново. 

Цензурата, финасовите разходи по заснемане/излъчване и технологичните ограничения предотвратяват много от най-низките интереси на зрителите да бъдат отразени на място в първите десетилетия на телевизията. Днес високата мобилност, която техниката предлага и комуникационните средства оставят всяко събитие на една ръка и един клик разстояние. Panem et circenses. Хляб и зрелища - нещото, което масовият зрител винаги е искал. Просто сега има евтина кабелна и диван, вместо арена.

Крайности

Разбира се, не бива първосигнално да приемаме, че образът на Луис Блум е реалистично представяне на ситуацията в медиите. Режисьорът Дан Гилрой (познат с работата си като сценарист по The Bourne Legacy и сюрреалистичния The Fall на Тарсем Сингх) снима сатира, а не конвенционална драма. Поради това много от нещата във филма и образа на Блум са силно преувеличени, изкривени, доведени до уродлива крайност. 

Слава Богу, едва ли се намират точни негови еквиваленти, но той е събирателен образ за определен тип поведение, което все повече се толерира в днешната медийна реалност. Поведение, командвано единствено от печалбите и "сензацията" като източник на зрителско внимание и рейтинги. Водещо е не качеството на представянето, не обективността, не анализа, не спазването на морални и етични стандарти, а принципа "Дайте им, каквото искат да видят!". Скандали, убийства, насилие, престъпност в бедните квартали, жестокост - в богатите. Жълта, таблоидна медийна реалност, в която се мери не качеството, а количеството: броят зрители/читатели, броят минути, с които си изпреварил конкуренцията, броят кадри, които са уникални и разбира се: броят жертви.

Nightcrawler

Героят на Джиленхал е меко казано отвратителен. Гледам доста филми на ужасите и смея да кажа, че дори те не ме бяха плашили в последно време толкова, колкото социопатската усмивка и празния, фанатичен поглед на "Лешояда" Блум, докато мести трупове, за да хване по-добър ракурс, или си играе с живота на хората, за да продаде по-силна водеща история. 

Освен човек, който е по-активен във вечерните часове, думата Nightcrawler означава и вид земен червей, който се използва за примамка в риболова. Преводът "Лешояда" може и да е неточен от езикова гледна точка, но е много добро смислово попадение за същността на Блум, защото в преносен смисъл той наистина се "храни" от труповете. 

В хищниците има нещо гордо, има сила и авторитет. В ядящите мърша животни- не. Блум не убива, той просто кръжи около мястото, където има или скоро ще има труп/д, чакайки да отхапе и своето парче. Паразитирайки върху обществото, от което няма как да бъде част, защото единствената му цел е промотирането на Аз! Аз! Аз!

Интересното е, че имаше много хора, които виждат ясно, че нещо не е наред с него (не беше трудно). Хора, които се обръщат отвратени от директните кадри, които би трябвало да са недопустими в уважаваща себе си медия. Но всички си мълчаха. Хора като Блум успяват не защото са добри, а защото по-добрите от тях безучастно наблюдават острани. Заради обществото, което пасивно консумира този род сензации, тихичко роптаейки отвътре, но търпейки статуквото. И заради други "Лешояди" като програмната директорка, изиграна от Рене Русо, която е по-рафинираният, балансиран и добре прикрит вариант на същата болна амбиция.

Bad forecast

Манипулативните елементи и манията за величие вследствие на съвсем елементарни постижения много ми напомниха на друга страхотна медийна сатира: много подценявания To die for  на Гюс Ван Сант (1995). Там (все още) много младата и красива Никол Кидман играе момиче от малкия град, твърдо решено да пробие като реномирана ТВ водеща. Дори когато показва (по доста слаб начин) прогнозата за времето, Сюзън Стоун се държи сякаш вече стои начело на вечерните новини в някой от най-добрите канали. Фарсът се усложнява, когато решава, че съпругът й е пречка за шеметна кариера и трябва да се отърве от него, манипулирайки за целта няколко младежа, сред които младият Хоакин Финикс (стара моя слабост).

И двата филма изглеждат абсурдно, ако бъдат приети директно и безкритично като представяне на реалността. Силата им е именно в това, че едновременно я отразяват и изкривяват. Преувеличените проблеми са нарочен похват на осмиване, на изобличаване на наболели проблеми, не общовалидно твърдение за медиите като цяло. 

Докато филмът от 1995 е малко по-странен и далеч не толкова праволинеен, Nightcrawler наистина грабва за гърлото и предоставя доста теми за размисъл: какво е редно да се снима и показва и какво не? Кои фактори позволяват на безскрупулността да се вихри и да превръща журналистиката в таблоидно гонене на сензации? Какъв тип хора трябва да контролират това и защо дупките в системата са толкова големи, когато всеки очаква някой друг да поеме отговорност? Всичко това е допълнено от смразяващо изпълнение на Джиленхал, който избира все по-интересни роли (справка: Enemy) през последните години.