Сиамскa нотка

Спомените имат нужда от пространство - от свой живот, преди да се превърнат от действия в думи. Изминаха две седмици от прибирането ми и чак сега всичко преживяно започва да придобива форма, да се случва наново в букви и изречения.

Тайланд беше различен от всичко, което съм виждала досега. След като достигнах крайната западна точка на пътуванията си около 122° W, сега дойде време за най-източната: 100°E. Разликата в градусите обаче, далеч не беше само при географската дължина. Трескаво топъл, Банкок полепва по кожата и гръдния кош като денонощна сауна. Хората са навсякъде: местни, туристи...Чертите добиват все по-ясно различими форми и твърденията, че "всички азиатци си приличат" загубват смисъл. След няколко дни ти трябва само един поглед, за да заключиш "А, японски туристи!".

Различни аромати атакуват сетивата ти отвсякъде: венци от жасмин и други екзотични цветя красят не само безкрайното количество портрети на кралското семейство из града, но и олтарите на храмовете и предните табла на колите: за щастие и като знак на почит към Буда.

Противно на очакванията ми и подготовката за безсънни вечери на палатка сред природата: близо половината време от престоя ни в Тайланд е в Банкок: имаме лекции, семинари, работа за вършене. А вечер: километри за извървяване и храна, която понякога е предизвикателство за сетивата. Влюбена съм в тайландската кухня още отпреди, но тук до такава степен се пристрастявам към лютото, че вече не мога да си представя ястие без съответните пикантни добавки.

Цените те карат да осъзнаеш колко малко от етикетите у дома отговарят на истинската себестойност на продаваното и колко: продукт на маркетингови усилия, спекулация, premium pricing... Уча се и да се пазаря: колкото по-безразлична ми става западната концепция за цена, толкова по-добра ставам. От стеснителните опити първата вечер стигам до умения, с които направо мога да се отправя към Капълъ Чарши. 

Не ни интересуват fancy ресторантите и сядаме само в най-пълните капанчета: независимо колко небрежно изглеждат. Не съжаляваме: люнимото ни място на ул. Рамбуутри (Рамбо 3 :)) е пълно до ръба на евтините си мушами и неприлично вкусно. За два до три долара на хранене до края на престоя опитвам всевъзможни варианти на къри, кокосова супа, пад тай, люта салата с манго и какви ли не вкусни неща.

Банкок е пищен и разточителен град: както в хедонизма си, така и в мизерията. Преливащият от злато и изящни статуи кралски дворец е само на метри от хора, които буквално живеят, спят, готвят храната си и отглеждат децата си на улицата. Будистката религия (изповядвана от 95% от населението) забранява абортите и всяко семейство има поне по три деца: крайно висок среден брой, когато доходите не стигат дори за едно. Въпреки всичко, аз така и не видях тъжни и мрачни хора в Тайланд, въпреки крайната бедност, с която се сблъсквахме непрекъснато и доста сериозните проблеми с правителството, за които ни разказаха някои от хората, с които разговаряхме.

Една от причините се крие в будистката философия за избягване на страданието, както и в чисто тайландските културни норми, според които не е приемливо да се демонстрират силни негативни емоции. Почти всичко: от неудобство, през учтивост и искрена радост се изразява с усмивка.

Reality check-ът обаче настъпва, когато най-накрая се откъсваме от преситения с живот Банкок и се отправяме към Каенг Крачан. В него ни чакат снимки, истории и приключения: включително преминаващ през пътя див слон и часове возене в ремаркетата на пикапи през джунглата. Територията на парка е огромна (това е най-големият национален парк в Тайланд с площ от близо 3000 кв.км) и не всички села, които искаме да видим са лесно достъпни. 

В рамките на Каенг Крачан живеят множество представители на общността карен: общо название за няколко племена от сино-тибетското езиково семейство, които исторически произхождат от Бирма, но пребивават в Тайланд от няколко столетия. Имаме много работа и интервюта с тях и местните власти: надявам се скоро да започна да пускам линкове към резултатите от нея, но засега акцентът ще остане върху странични неща.

Не е лесно да се бориш за правата си с правителство, което не признава че съществуваш. Още по-трудно е това нещо, когато привидно спокойното кралство Тайланд (бивш Сиам) вече от една година е управлявано от военна хунта, за която човешките права не са сред най-високо стоящите приоритети.

Неслучайно виждате военна шарка на това място, където са се събрали децата от село Пукарам, близо до границата с размирната Бирма (Мианмар), където човешкият живот е най-обикновена разменна монета. Но сега не ми се говори за това. Малките ангелчета на тези снимки са един от най-чаровните ми спомени: особено момченцето с червената блузка, с което прекарахме поне половин час в игри на криеница и смях. 

И не ви лъжат очите: това на китките им наистина са мартенички, които се погрижих всички да получат за спомен. Дори се оказа, че бяло, червено и синьо са и традиционните за карен цветове. Дано им носят късмет и (в)бъдеще.

 А хората, които всеки ден подминавам по улицата откакто се прибрах трябва да се засрамят от непрестанното си оплакване и перманентно негативното отношение към всичко и всички. И в Тайланд има хора, които живеят с по-малко от 60 лв на месец: даже като процентно съотношение крайно бедните са много повече, отколкото у нас, a населението е близо 67 милиона. 

През живота си, обаче, не съм виждала народ, който да е толкова горд и да се смее толкова много, докато разполага с толкова малко.